Кралството

Дали в някой момент щях да приветствам края? Мрежата, рибарската мрежа, която ме бе уловила и ме теглеше към дъното, съзнанието, че най-после ще си получа наказанието — и за стореното, и за нестореното. За така наречения грях чрез бездействие. Баща ми щеше да гори в ада, задето не престана да причинява онова нещо на Карл. А можеше да спре. И аз можех да го спра. Следователно и аз щях да горя в ада. Някаква сила ме теглеше към дъното. Чакаха ме там.

— Рой?

В същността си животът е простичко нещо. Главна цел на живия е във висша степен да изпитва доволство. Дори прехваленото ни любопитство, стремежът ни да изследваме Вселената и човешката природа, са продиктувани от желанието ни да усилим и удължим доволството. А когато общият сбор е отрицателен, когато животът ти носи повече болка, отколкото удовлетворение, и липсват изгледи това да се промени, ние слагаме край на живота. Преливаме или преяждаме до смърт, плуваме там, където течението е най-силно, пушим в леглото, сядаме пияни зад волана, отлагаме прегледа при лекаря, въпреки че бучката на врата ни расте. Или просто се обесваме в хамбара. Осъзнаеш ли, че този вариант всъщност е напълно изпълним, решението ти се струва банално. Не го чувстваш като най-важното в живота си. Да построиш къща или да завършиш еди-какво си образование, би било по-значимо решение, отколкото да избереш да прекратиш живота си, преди да настъпи естественият му край.

Реших този път да не се съпротивлявам. Да умра от измръзване.

— Рой.

Да умра от измръзване, казах.

— Рой.

Зовеше ме глас, нисък като мъжки, но по женски нежен, без следа от чужд акцент. Обожавах да я чувам как произнася името ми, как гальовно търкаля „р“-то по езика си.

— Рой.

Лошото в цялата работа беше, че момчето, Алекс, рискуваше да получи присъда, несъразмерна с провинението му. То дори не беше провинение. Беше си съвсем адекватно действие с оглед на превратния начин, по който бе схванал ситуацията.

— Не може да лежиш тук, Рой.

Нечия ръка ме разтърси. Малка ръка. Отворих очи. И се вгледах право в угрижените кафяви очи на Шанън. Не бях сигурен наяве ли я виждам, или насън, но ми беше все едно.

— Не може да лежиш тук — повтори тя.

— Не може ли? — Едва-едва надигнах глава. Бяхме сами в уличката, но от площада долитаха дружни възгласи. — Чуждо място ли съм заел?

Шанън ме изгледа продължително.

— Да — потвърди. — Май точно това си направил.

— Шанън — промълвих задавено. — Оби…

Останалото се удави в пукот, защото небето над главите ни избухна в съскащи светлини и разноцветни багри.

Тя хвана реверите на якето ми и ми помогна да се изправя. Гаденето задръстваше гърлото ми като с буца, а светът наоколо се въртеше, докато Шанън ме крепеше. Заобиколихме спортния магазин. Тя ме поведе по главния път. Съмнявам се някой да ни е забелязал, защото тълпата на площада се взираше във фойерверките, които поривите на вятъра отклоняваха силно. Ракета изсвистя ниско над сградите. Друга — навярно мощна ракета, с каквато Вилумсен призовава датския силовак — се издигна високо в небето, описа бяла парабола и се понесе към планината с двеста километра в час.

— Какво правиш тук? — попита Шанън, докато се мъкнехме едва-едва.

— Юлие ме целуна и…

— Да, тя ми каза, преди гаджето ѝ да я повлече със себе си. Питам какво правиш ти тук, в Ус?

— Празнувам Новата година. У Стенли.

— Разбрах от Карл. Но не ми отговаряш на въпроса.

— Питаш дали съм дошъл заради теб?

Тя мълчеше.

— Да — потвърдих. — Дойдох, за да те помоля да тръгнеш с мен.

— Ти си луд.

— Да. Луд съм, защото си мислех, че искаш да си с мен. Трябваше да се досетя. Била си с мен, за да отмъстиш на Карл.

Последва рязко дръпване на ръката ми и се оказа, че се е подхлъзнала и за миг е изгубила равновесие.

— Как разбра?

— От Грете. През пролетта ти е казала за Карл и Мари.

Шанън кимна бавно.

— Значи е вярно? — настоях за отговор. — Значи случилото се помежду ни за теб е било просто отмъщение?

— Това е половината от истината.

— Половината?

— Мари не е първата жена, с която Карл ме е мамил. Но е първата, към която е имал чувства. Точно затова трябваше да бъдеш ти, Рой.

— Така ли?

— За да му го върна тъпкано, трябваше да му изневеря с мъж, към когото изпитвам чувства.

Изсмях се. Късо, горчиво.

— Това е нелепо.

— Да, наистина е нелепо — въздъхна тя.

— Ето, виждаш ли.

Внезапно Шанън ме пусна и застана пред мен. Зад дребната ѝ фигура пътят се опваше в нощта като бяла пъпна връв.

— Нелепо е. Нелепо е да се влюбиш в брата на съпруга си заради начина, по който гали гърдите на птица в ръцете ти, докато ти разказва за нея. Нелепо е да се влюбиш в него в резултат на историите, които си слушала за него.

— Шанън, недей да…

— Нелепо е! — извика тя. — Нелепо е да се влюбиш в сърце, което — в един момент го проумяваш — не познава предателството.

Опитах се да мина покрай нея, но тя сложи ръце на гърдите ми.

— Нелепо е — отрони тихо. — Нелепо е да не можеш да мислиш за друго, освен за този мъж, само защото сте прекарали няколко часа заедно в хотелска стая в Нотуден.

Олюлях се.

— Е, тръгваме ли? — прошепнах.