Кралството

— Същият. Среща се само на няколко съвсем мънички индонезийски острова; единият е Комодо. Има размери колкото община Ус. Комодският варан не е чак толкова голям, колкото си мислят хората. Тежи приблизително колкото мъж в зряла възраст. Движи се бавно, на нас двамата няма да ни се опре да му избягаме. Затова му се налага да напада от засада. Да, от малодушна засада. Но не те убива в момента на нападението. О, не. Само те хапе. Без значение къде, на пръв поглед невинно ухапване по прасеца. Ти се измъкваш и си мислиш, че си спасен. Истината обаче е, че варанът ти е инжектирал отрова. Бавно действаща, слаба отрова. Ще се върна на въпроса защо е слаба, но преди това само мимоходом да спомена, че производството на отрова изисква много енергия от отровните животни. Колкото по-силна е отровата, толкова повече енергия поглъща производството ѝ. Отровата на комодския варан пречи на кръвта да се съсирва. И изведнъж ухапаният започва да кърви неудържимо, раната на прасеца ти не заздравява, вътрешните кръвоизливи от ухапването не спират. И където и да избягаш на малкия индонезийски остров, дългият помирисващ език на комодския варан ще улови следата ти и гущерът бавно ще се помъкне след теб. Дните минават, ти отпадаш все повече и скоро не си в състояние да се придвижваш по-бързо от варана. Той те настига и те ухапва пак. И пак. Цялото ти тяло кърви неудържимо и губиш много кръв. Няма къде да избягаш, защото си пленник на този малък остров, а миризмата ти е навсякъде.

— И какво става накрая? — попитах.

Дан Кране мълчеше, втренчен в мен. Изглеждаше едва ли не обиден, бе възприел въпроса ми по-скоро като опит да сложа край на дългото му експозе.

— За отровните животни, обитаващи маломерни пространства, където по чисто практически или други причини плячката няма къде да избяга, е безсмислено да произвеждат енергоемка отрова с бързо действие. Те подлагат жертвите си на бавна агония. На практика това е еволюция. Какво ще кажеш, Опгор?

Опгор нямаше какво да каже. Той очевидно говореше за човек отровител, но кого имаше предвид? Силовия събирач на дългове от Дания? Вилумсен? Или някой трети?

— В прогнозата съобщиха, че през нощта вятърът ще утихне — информирах го аз.

Кране завъртя очи към тавана, обърна се и се загледа през прозореца.

Едва когато седнахме на масата, разговорът се завъртя около хотела. Осем от дванайсетимата сътрапезници участваха в проекта.

— Да се надяваме, че строежът е стабилно укрепен — обади се Симон и погледна към големия панорамен прозорец, който пукаше под напора на вятъра.

— Укрепен е — увери го някой с твърда убеденост. — По-скоро вятърът ще отнесе петдесетгодишната ми хижа, отколкото хотела.

Вече не се сдържах и си погледнах часовника.

По традиция цялото село, и мало, и голямо, се стичаше на площада в минутите преди полунощ. Нямаше речи, не брояхме наобратно, изобщо липсваха всякакви формалности. Беше само повод хората да се съберат, да чакат заедно фойерверките, а после — в продължение на трийсетинаминутен карнавален хаос и социална разюзданост — да се възползват от масовите прегръдки в полунощ, за да притиснат тяло и буза в онзи или онези, които през останалите девет хиляди часа от годината са забранена територия. Дори новогодишното парти у Вилумсен щеше да прекъсне и елитът да се смеси с простолюдието.

Някой спомена нещо за икономическия подем в селото.

— Заслугата е на Карл Опгор — прекъсна го Дан Кране. Хората бяха свикнали да чуват леко носовия му спокоен глас. Този път обаче той звучеше суров, гневен. — Или вината. Зависи от гледната точка.

— Как така? — попита някой.

— В Ортюн неговата пламенна реч в защита на капитализма подтикна всички да затанцуват около златния телец, както впрочем би било правилно да се нарича хотелът. „Златен телец“. Макар че… — Кране обходи с поглед сътрапезниците. — „Ус Спа“, както е замислено, е доста подходящо име. Полската дума „оспа“ означава едра шарка, болест, погубвала цели градове, и то чак до двайсети век.

Грете се разсмя. Думите на Кране бяха остри и духовити в типичния му стил, но този път бяха поднесени агресивно и злобно и около масата се възцари мълчание.

Усетил неловката атмосфера, Стенли вдигна чаша с усмивка.

— Забавно е, Дан, но малко преувеличаваш, нали?

— Ни най-малко. — Дан Кране се усмихна студено и прикова поглед в стената над главите ни. — Организация, при която всички инвестират, без да разполагат с пари в брой, си е чисто копие на големия икономически срив през октомври 1929 година. Тогава разорени инвеститори скачали от небостъргачите по Уолстрийт, но те са само върхът на айсберга. Истинската национална трагедия се стоварила върху обикновените хора, върху милионите дребни инвеститори, доверили се на приказките на брокерите от фондовата борса за нескончаем подем. Оценители надували цените на недвижимите имоти, а хората масово ипотекирали къщите си, за да теглят неразумно големи кредити, та да си купят акции.

— Хубаво де, но я се огледай — подкани го Стенли. — Навсякъде цари оптимизъм. Не забелязвам особено тревожни сигнали за опасност.