Кралството

— На пазара за душѝ предлагането винаги е по-голямо от търсенето, Рой. Така погледнато, той ми предложи добра цена за моята душа. Неговият бизнес също зависи от благополучието в Ус. А сега Вилумсен се е набутал с голяма инвестиция в моя хотел и загина ли аз, отива си и той. А ако ще вземаш пари назаем, трябва да вземеш много, Рой. Така не само кредиторът ти ще разполага с инструмент за изнудване, но и ти. — Вдигна чашата си към мен.

Нямах нито чаша, нито отговор.

— Какво обезпечение ти поиска? — попитах.

— Какво обезпечение иска обичайно Вилумсен?

Кимнах. Само честната ти дума. Душата ти. Значи все пак заемът не е чак толкова голям.

— Дай да говорим за друго, не за пари. Тази тема е скучна. Вилумсен ме покани с Шанън на новогодишното парти у тях.

— Честито — подхвърлих лаконично.

На новогодишното парти у Вилумсен се събираха важните клечки от селото. Бивши и настоящи местни управници, собственици на земя, винаги готови да продадат парцели на мераклии да си построят хижа; богаташи и стопани на достатъчно големи ферми, за да го раздават тузарски. Те именно формираха местния елитен затворен кръг, но, разбира се, отричаха неговото съществуване.

— Кажи сега какво не му беше наред на моя хубав кадилак?

Прокашлях се.

— Дреболии. Нормално е — навъртял е доста километри и не е бил жален. В нашия край е пълно със стръмни баири.

— Значи, нищо непоправимо?

Свих рамене.

— Временно може да се закърпи, но най-добре да се отървеш от таратайката. Купи си нова кола.

— И защо? — погледна ме Карл.

— Кадилаците са капризни. Започнат ли разни дреболии да дават фира, това е знак, че се задават по-големи повреди. А ти не умееш да ремонтираш коли, нали?

Карл свъси чело.

— Така е, но аз не искам друга кола. Ще я поправиш ли, или не?

Свих рамене.

— Ти си шефът. Ще направя каквото кажеш.

— Добре. — Дръпна от пурата и я огледа. — Донякъде е жалко, че те така и не доживяха да видят какво постигнахме в живота, Рой.

— Мама и татко ли?

— Да. Според теб какво щеше да прави татко сега, ако беше жив?

— Да дращи по капака на ковчега от вътрешната му страна — отвърнах.

Карл прикова очи в мен. После се разсмя. Потръпнах. Демонстративно си погледнах часовника и се прозинах пресилено.

През нощта пак сънувах как падам. Стоя на ръба на Хюкен и слушам как мама и татко ме викат, викат ме при себе си. Надвесвам се над ръба, както, според разказа на Карл, старият ленсман се бил надвесил и полетял към пропастта, преди изпод краката му да се отрони камък. Не виждам предницата на колата, защото се намира близо до скалата. Върху капака на багажника обаче съзирам два огромни гарвана. Литват и се устремяват към мен. Приближават се… О, Боже! Ами те са с лицата на Карл и Шанън. Прехвърчайки над мен, Шанън изкрещява два пъти и аз се сепвам от съня си. Втренчих се в мрака и затаих дъх, ала от спалнята не се чуваше нито звук.

На двайсет и пети декември лежах до късно. Накрая вече ме хванаха нервите и станах. Карл и Шанън тръгнаха за литургия. Видях ги през прозореца. Бяха се издокарали, но дискретно. Потеглиха със субаруто. И така, станах, помотах се из къщата и хамбара, постегнах това-онова. По едно време се заслушах как студеният въздух разнася надалеч крехкия звън на църковните камбани. После се качих във волвото и подкарах към сервиза. Там се заех с кадилака. Имаше достатъчно работа да откарам чак до вечерта. В девет звъннах на Карл, съобщих му, че кадилакът е готов, и му предложих да дойде да си го вземе.

— Сега не ме бива да шофирам — отвърна той.

Не се изненадах особено.

— Тогава прати Шанън.

Долових колебание.

— Добре, но в такъв случай субаруто ще остане при теб.

През ума ми препърха мисъл: „при теб“ за него означава „в сервиза“. Значи, „в «Опгор»“ беше „при него“.

— Аз ще карам субаруто, а Шанън — кадилака — поясних.

— Тогава волвото ще остане в сервиза.

— Добре. Ще направим следното. Аз ще докарам кадилака при теб, а после Шанън ще ме докара дотук да вземем волвото.

— Вълкът и козата — изтърси Карл.

Дъхът ми секна. Наистина ли каза точно това, наистина ли сравни мен и Шанън с вълк и коза? Откога знаеше? Какво ли ни предстоеше?

— Ало, там ли си? — попита Карл.

— Да — отговорих с удивително спокойствие. Изпитах облекчение.

Да, определено ми олекна. Щеше да е брутално, но поне повече няма да ми се налага да се държа като проклет измамник.

— Доизкажи се, Карл. Какво беше това с вълка и козата?

— Ами нашата ситуация с трите коли ми напомни за онази детска гатанка, в която селянин трябва да превози с лодка зелка, вълк и коза, спомняш ли си я? Да, ама в лодката се побира само селянинът и едно от трите. Как да прекара товара си през реката, така че вълкът да не изяде козата, а козата — зелката? Страшна главоблъсканица. Я по-добре паркирай кадилака пред сервиза и се прибери. После по някое време Шанън ще иде да го вземе. Благодаря ти за ремонта, братко. Ела да пийнем по едно.

Стисках толкова силно телефона, че контузеният ми среден пръст ме заболя. Карл, оказа се, не е имал предвид онова, от което се опасявах. Пак задишах нормално.

— Добре — отговорих.

Прекъснахме.