Кралството

— Рой! — чух глас зад мен. — Рой!

Обърнах се. Беше Стенли. Тъкмо излизаше от бензиностанцията, натоварен с найлонови пликове, откъдето се подаваше руло опаковъчна хартия за подаръци с коледни мотиви. Домъкна се до мен.

— Радвам се да те видя!

Поднесе ми бузата си, защото ръцете му бяха заети. Прегърнах го набързо.

— Мъж купува коледни подаръци от бензиностанция ден преди Бъдни вечер — казах.

— Класика, нали? — засмя се Стенли. — Дойдох тук, защото във всички други магазини има опашки. Днес Дан Кране написа, че търговските обекти в Ус отчитат рекорден оборот. Никога досега хората не са харчили толкова много пари за коледни подаръци. — Сбърчи чело. — Изглеждаш ми пребледнял. Добре ли си?

— Да — уверих го. Чух как ягуарът изрева тихо и потегляйки, заръмжа. — Виждал ли си тази кола преди?

— По-рано днес я мярнах да тръгва от паркинга пред редакцията на вестника. Стилно возило. Между другото, напоследък мнозина се сдобиха със стилни коли. Освен теб и Дан. Впрочем, днес и той ми се видя пребледнял. Дано не е тръгнал някакъв грип, защото мисля да си изкарам спокойно коледните празници.

Белият ягуар се изгуби в декемврийския мрак. Пое на юг. Може би към Амазонка, неговата родина?

— Как е пръстът ти?

Вдигнах дясната си ръка със скования среден пръст.

— Изпълнява си основното предназначение.

Стенли се засмя добродушно на тъпата шега.

— Радвам се. Как е Карл?

— Доколкото разбрах, всичко е наред. Пристигнах днес.

Стенли видимо се канеше да добави нещо, но се отказа.

— Доскоро, Рой. Между другото, на двайсет и пети у нас ще се съберем на празнична закуска. Заповядай.

— Благодаря, но рано сутринта на двайсет и пети потеглям към Кристиансан, защото съм на работа.

— А на трийсети декември? Пак ще правя събиране. Предимно необвързани хора, познаваш ги.

Усмихнах се.

— Lonely hearts’ club?25

— Нещо такова — усмихна се на свой ред той. — Ще се видим ли?

Поклатих глава.

— Пуснаха ме да почивам на Бъдни вечер, но в замяна обещах да работя на трийсет и първи декември. Все пак благодаря.

Пожелахме си весела Коледа. Прекосих площадката и отключих вратата на автосервиза. С влизането ме лъхнаха добре познати стари миризми: на моторно масло, автошампоан, обгорен метал и мръсни парцали. Дори овнешките ребърца, печката на дърва и боровите иглички не ухаят толкова приятно колкото този коктейл. Включих осветлението. Всичко си беше, както го бях оставил.

Влязох в спалната ниша и си извадих риза от гардероба. После отидох в офиса — най-малкото помещение, което се стопляше най-бързо — и пуснах на максимална степен вентилаторната печка. Погледнах часовника. Тя можеше да дойде всеки момент. Вината сърцето ми да блъска като парен чук, вече не беше на пъпчивия бияч до бензиновите колонки. Дум, дум. Огледах отражението си в прозореца, понагласих си косата. Устата ми пресъхна. Оправих регистрационната табела от Лесото. Обикновено се килваше на една страна, когато стените се свият заради студа. Същото ставаше и през лятото, само че се накланяше в другата посока.

Някой почука на прозореца. Подскочих, та чак столът на колелца изскърца пронизително.

Вторачих се в мрака. Най-напред видях само собственото си отражение, после обаче различих и нейното лице. Намираше се вътре в моето, сякаш представлявахме един човек.

Станах и тръгнах към вратата.

— Бррр — потрепери Шанън и се шмугна бързо вътре. — Ама че студ! Добре че се калявам с ледени бани!

— Ледени бани — повторих. Гласа ми го нямаше никакъв. Стоях пред Шанън неловко изправен, с отпуснати встрани ръце, в „естествената“ поза на бостанско плашило.

— Да, представи си! Рита Вилумсен е почитателка на ледените бани и запали мен и още няколко момичета да се присъединим. Ходим три пъти седмично. Другите две се отказаха и сега сме само аз и Рита. Тя пробива дупка в леда и — цоп! — скачаме вътре.

Шанън бъбреше припряно и задъхано и аз се зарадвах, че не само аз се държа недодялано.

Шанън млъкна и ме погледна. Беше сменила семплото елегантно палто с шушляково яке, отново черно. Носеше и нахлупена над ушите черна шапка. Но си беше тя. Наистина беше Шанън. Жена, с която бях имал съвсем истински физически контакт и въпреки това сега ми се струваше, че е излязла от сън. От трети септември непрекъснато сънувах този сън. И ето я пред мен — с очи, греещи от радост, и усмихната уста, която във въображението си бях целувал сто и десет пъти след последната ни среща.

— Не чух кадилака — проговорих аз. — И аз се радвам да те видя.

Тя отметна глава назад и се разсмя. И този смях отприщи в мен същинска лавина, трупала се дълго и готова да се сурне при най-слабото омекване на времето.

— Паркирах на светло пред бензиностанцията — обясни Шанън.

— Още те обичам.

Тя отвори уста да ми отговори, но не отрони ни дума. Видях как преглътна с мъка, очите ѝ плувнаха във влага. Не бях сигурен дали са сълзи, преди една от тях да се отрони и да падне върху бузата ми, а после да се стече по нея.

Хвърлихме се в прегръдките си.

Два часа по-късно се прибрахме вкъщи. Заварихме Карл да хърка в татковия фотьойл.