Кралството

— По дяволите, Рой, обаждам се, за да получа поне малко кураж.

— Всичко ще се нареди. В противен случай ще се наложи да помолиш Вилумсен да изпрати на Кране един от силоваците си.

Разсмяхме се. Карл сякаш се поотпусна.

— Как сте вкъщи? — Въпросът ми беше толкова общ, че не ми се вярва гласовите ми струни да са потреперили фалшиво.

— Ами, как да сме. Къщата си е на мястото. Шанън се поуспокои. Продължава да се впряга покрай хотела, но поне спря да ми опява за дете. Явно си дава сметка колко неподходящ е моментът.

Издадох няколко звука, колкото да маркирам пред Карл премерен интерес, но нищо повече.

— Обаждам ти се и за друго. Кадилакът е за ремонт.

— Дефинирай „ремонт“.

— Това е по твоята част. Както ти е известно, нищичко не разбирам от коли. Докато го карала, Шанън чула тракане. Нали като малка се е возила в кубински буик, та твърди, че имала ухо за американски ретроавтомобили.

Предложи да погледнеш кадилака в сервиза, като се прибереш за Коледа.

Мълчах.

— Ще си дойдеш за Коледа, нали? — попита Карл.

— Много хора в бензиностанцията искат да почиват и…

— Не! — прекъсна ме Карл. — Много хора искат заплащане за извънреден труд. Пък и те живеят там, а ти си от Ус! Обеща ми, забрави ли? Имаш семейство. Не е многобройно, но близките ти те чакат с огромно нетърпение.

— Карл, аз…

— Овнешки ребра. Шанън се научи да ги приготвя. И пюре от брюква. Не се шегувам. Шанън обожава традиционните норвежки коледни ястия.

Затворих очи, ала тя мигом се изпречи пред мен, и пак вдигнах клепачи. Мамка му. В никакъв случай. Или пък… Мамка му. И защо не си бях подготвил предварително свястно оправдание? Та аз знаех, че неминуемо ще ме питат за Коледа.

— Ще видя какво ще успея да уредя, Карл.

Така. Осигурих си време да измисля приемливо извинение за пред Карл. Или поне се надявах да го приеме.

— Ще го уредиш, разбира се! — възликува той. — Ние ще приготвим цялото празненство, ти няма нужда да мислиш за нищо! От теб се иска само да се появиш на двора, да усетиш уханието на овнешки ребърца и да поемеш чашата с акевит, с която на стълбите ще те посрещне брат ти. Без теб няма да е същото, Рой. Непременно трябва да се прибереш. Чуваш ли? Непременно!

48

Двайсет и трети декември. Волвото мъркаше доволно, а натрупаните отстрани на шосето преспи приличаха на грамадни кокаинови „магистрали“. По радиото звучеше „Driving Home for Christmas“, което си беше вярно, но аз го спрях и си пуснах парчето „Кокаин“ на Джей Джей Кейл.

Стрелката на скоростомера под разрешената максимална скорост. Пулс в покой.

Пригласях. Не смъркам такива работи. Само веднъж, Когато Карл ми изпрати малко кокаин в едно от редките си писма от Канада. Чувствах се нашмъркан още преди да го вдишам в носа. Вероятно затова не забелязах голяма разлика, след като го смръкнах. Или пък защото бях сам. Превъзбуден и сам, както и сега. Появи се общинската табела. Превъзбуден с пулс в покой. Сигурно на това му казват щастие.

Така и не успях да скалъпя убедително извинение да не се прибера за Коледа. Пък нямаше как никога повече да не се събера с роднините си, нали? Все някак щях да изтърпя три празнични дни. Три дни в една и съща къща с Шанън. А после обратно в изолатора.

Паркирах пред къщата до кафяво субару „Аутбек“. Този нюанс на кафявото сигурно си има име, но хич ме няма в цветовете. Беше натрупал еднометров сняг, слънцето, тъкмо залязваше, а зад близкия хребет на запад се очертаваше силуетът на подемен кран.

Карл ме чакаше на вратата. Лицето му изглеждаше налято, както когато боледуваше от заушка.

— Нова кола? — извиках още щом го зърнах.

— Стара. Трябваше ни джип за през зимата, но Шанън се възпротиви да купим нов. Този е модел от 2007-а. Вилумсен ми го даде за петдесет бона. На безценица, според един от нашите дърводелци, който кара същото субару.

— Боже, да не би да си се пазарил?

— Опгорци не се пазарим — усмихна се широко той. — Но, виж, барбадоските…

Карл ме притисна любвеобилно в прегръдките си и дълго ме държа. Тялото му също ми се стори наедряло. И миришеше на алкохол. Вече бил започнал да празнува, обясни. Нуждаел се да разпусне след много напрегната седмица. Щяло да му се отрази добре няколко дни да не мисли за работа.

Докато Карл говореше, влязохме в кухнята. Най-сетне ускорили темпото на строителните работи. Карл натиснал фирмата изпълнител да побърза и да приключи с грубия строеж, та да започнат работа по интериора, без да чакат до пролетта.

Освен нас двамата в кухнята нямаше никого.

— Изпълнителите дават по-ниски оферти, ако им осигуриш възможност да работят и през зимните месеци — обясняваше Карл.

Или поне така ми се струва, че каза. Всъщност се ослушвах за друго. Чувах обаче само неговия глас и ударите на моето сърце. Пулсът ми се ускори.

— Шанън е на строежа. — Тук вече наострих уши. — Изключително стриктно следи всичко да се изпълнява, както е заложено в проекта ѝ.

— Това е хубаво.

— И да, и не. Архитектите не мислят за разходите. Целта им е единствено и само да се къпят в блясъка на шедьовъра си. — Карл се засмя уж добродушно, но под повърхността клокочеше гняв. — Гладен ли си?