Кралството

Втренчих се в телефона. Ситуацията наистина ли му бе заприличала на детската главоблъсканица? Очевидно. Опгорци може да не казваме всичко, каквото си мислим, но говорим ли, не говорим с недомлъвки.

Прибрах се в имението. Заварих Карл в дневната. Предложи ми питие. Шанън вече си била легнала. Казах, че не ми се пие алкохол, изморен съм, пък и утре потеглям рано за Кристиансан и отивам направо на работа.

В леглото в детската стая се мятах наляво-надясно нито заспал, нито буден до седем сутринта. Тогава станах.

В кухнята цареше мрак. Сепна ме шепот откъм прозореца:

— Не пали лампата.

Можех да се ориентирам в кухнята и със завързани очи. Извадих си чаша от шкафа и си налях кафе от каната. Отидох до прозореца. Светлината от снега озаряваше частично лицето ѝ. Едва сега видях отока.

— Какво се случи?

— Вината бе моя — сви рамене тя.

— Защо? Възрази ли му за нещо?

Тя въздъхна.

— Прибирай се вкъщи и не мисли за това, Рой.

— Моето вкъщи е тук — прошепнах и внимателно докоснах подутината. Шанън не се отдръпна. — И не мога да не мисля за това. Мисля за теб непрекъснато. Невъзможно е да спра. Невъзможно е да спрем. Спирачките са развалени и не подлежат на ремонт.

Докато говорех, неволно бях повишил глас и тя машинално погледна към кюнеца и дупката в тавана.

— Пътят, по който се движим в момента, води към пропаст — зашепна тя. — Прав си. Спирачките отказват. Трябва да поемем в друга посока, за да не полетим в пропастта. Ти трябва да поемеш в друга посока, Рой. — Хвана ръката ми и я притисна към устните си. — Рой, Рой. Бягай, докато не е станало късно.

— Обичам те.

— Не го казвай.

— Вярно е.

— Знам, но ме боли, като го чувам.

— Защо?

Лицето ѝ се сгърчи в гримаса, гримаса, която рязко помрачи красотата ѝ. Така ми се прииска да целуна това лице, да целуна нея.

— Защото аз не те обичам, Рой. Да, желая те, но обичам Карл.

— Лъжеш.

— Всички лъжем. Дори когато си мислим, че казваме истината. Наричаме истина просто най-изгодната за нас лъжа. А нашата способност да вярваме в необходими лъжи е безгранична.

— Но ти знаеш, че това не е вярно!

Тя сложи пръст пред устните ми.

— Трябва да е вярно, Рой. А сега си върви.

С волвото подминах табелата с надпис „Ус“, докато навън все още бе непрогледен мрак.

Три дни по-късно звъннах на Стенли да го питам още ли важи поканата му за новогодишното парти.

50

— Колко хубаво, че дойде. — Стенли стисна ръката ми и ми подаде чаша с жълто-зелена напитка, в която плуваха натрошени парчета лед.

— Честита Коледа.

— Най-сетне един човек да прави разлика между „весела“ и „честита“! — Смигна ми и ме въведе в дневната, при другите гости.

Би било твърде пресилено да се твърди, че къщата на Стенли е тузарска, защото в Ус тузарски къщи нямаше, с изключение евентуално на къщите на Вилумсен и Ос. Но докато домът на Ос беше обзаведен със смесица от здрав селски разум и самоуверената трезвост на старите пари, то къщата на Стенли представляваше объркваща еклектика от рококо и съвременно изкуство.

Над столовете и масата, имитация от XVIII век, в дневната висеше огромна, грубо нарисувана картина, оформена като книжна корица с надпис „Death, what’s in it for me?“27.

— Харланд Милър — обясни Стенли, проследил погледа ми. — Охарчих се страшно.

— Толкова ли я хареса?

— Май да. Добре де, роля навярно изигра и миметичното желание. Всички искат да имат картина на Милър.

— Миметично желание?

— Извинявай, философът Рене Жирар въвежда понятието. Неговата концепция е, че автоматично желаем същото като хората, обект на нашето възхищение. Ако твоят идол в живота се влюби в жена, ти подсъзнателно си поставяш за цел да спечелиш същата жена.

— Мхм. В твоя случай ти в кого си влюбен обаче? В мъжа или в жената?

— Добър въпрос.

Огледах се.

— Дан Кране е тук. Не е ли абониран за новогодишното парти на Вилумсен?

— В момента тук има повече приятели, отколкото там. Извини ме, Рой, но трябва да се погрижа за две-три неща в кухнята.

Тръгнах да обиколя компанията. Дванайсет познати лица и имена. Симон Нергор, Курт Улсен, Грете Смит. Някъде се спирах, заставах леко разкрачен като върху палуба на кораб и се заслушвах в разговорите. Въртях чашата в ръка и се опитвах да не поглеждам часовника. Бъбреха за Коледа, за главния път, за времето, за климатичните промени, за прогнозираната от синоптиците буря, която вече навяваше отвън снега в преспи.

— Екстремни атмосферни явления — изкоментира някой.

— Обичайната новогодишна фъртуна — контрира друг. — Поразтърси се и ще установиш, че се развилнява на всеки пет години.

Задуших прозявката си.

Дан Кране стоеше сам до прозореца. Не бях виждал неизменно учтивия, общителен вестникар в такова настроение. Не разговаряше с никого и оглеждаше гостите със странно див пламък в очите, докато пресушаваше чаша след чаша от жълтеникавия коктейл на домакина.

Неохотно се приближих към него.

— Как е? — попитах.

Изгледа ме едва ли не с изненада, че изобщо някой си прави труда да го заговори.

— Добър вечер, Опгор. Чувал ли си за комодския варан?

— Оня гигантски гущер?