Кралството

— Точно в това е коварството на икономическия срив — поясни Кране, постепенно повишавайки глас. — Дълго време не виждаш нищо и изведнъж съзираш всичко. Голямата депресия ударила седемнайсет години след потъването на „Титаник“, но никой не си бил взел поука. През септември 1929-а борсовият индекс „Dow Jones“ достигнал историческия си към онзи момент връх. И хората смятали, че мъдростта на тълпата превъзхожда безапелационно индивидуалния разум, че пазарът никога не греши. А когато всички купуват ли, купуват, кой ще тръгне да бие тревога? Ние сме стадни животни, които си въобразяват, че в стадото овце, в рибния пасаж е по-безопасно…

— То си е вярно — обадих се тихо. Настъпи внезапна тишина. И без да вдигам поглед от чинията, знаех, че всички погледи са вперени в мен. — Точно затова рибите се движат в пасажи, а овцете — в стада — продължих. — По същата причина основаваме акционерни дружества и консорциуми. Защото всъщност е по-безопасно да се действа задружно. Не е сто процента безрисково, по всяко време може да се появи кит и да погълне целия пасаж, но все пак е по-безопасно. Еволюцията е стигнала до този извод по метода на пробата и грешката.

Набутах с вилица парче пушена сьомга в устата си и задъвках. Усещах вперените в мен погледи. Чувствах се като внезапно проговорил глухоням.

— Наздраве по този повод! — провикна се Стенли.

Най-сетне погледнах нагоре. Всички бяха вдигнали чаши към мен. Опитах се да се усмихна и вдигнах моята чаша, макар да беше пресушена. До дъно.

След десерта поднесоха портвайн. Разположих се на дивана непосредствено срещу картината на Харланд Милър.

Някой се настани до мен. Грете. Пиеше портвайна със сламка.

— Death — произнесе тя. — What’s in it for me?

— Четеш на глас или ми задаваш въпрос?

— И двете. — Грете се озърна. Околните разговаряха оживено и не ни обръщаха внимание.

— Не биваше да отказваш.

— Кое? — попитах, макар да знаех прекрасно какво има предвид. Надявах се обаче, преструвайки се на ударен, да я подтикна да изостави темата.

— Принудих се да действам сама.

Изгледах я невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че…

Тя кимна сериозно.

— … че си разнесла слуха за Карл и Мари? — довърших аз.

— Осведомих когото трябва.

— Лъжеш! — изплъзна ми се неволно и аз се огледах, за да се уверя, че никой от присъстващите не е забелязал избухването ми.

— Лъжа, така ли? — усмихна се язвително Грете. — Тогава защо според теб Дан Кране е тук, а Мари я няма? Или, по-точно, защо семейство Дан и Мари Кране не гостуват на новогодишното парти на Вилумсен, както всяка година? Защото няма кой да гледа децата ли? Навярно целят да създадат такова впечатление у хората. Когато съобщих на Дан, той ми благодари и ме помоли да обещая да го запазя в тайна. Това беше първата му реакция, разбираш ли? Пред другите се преструват, че всичко е наред. За тях най-важно е как изглеждат в очите на околните. Но зад тази лъжлива фасада, вярвай ми, цари пълен разпад.

Сърцето ми блъскаше тежко. Под тясната ми риза изби пот.

— И на Шанън ли си снесла клюката?

— Не е клюка, Рой, а информация — и всеки семеен човек, чиято половинка му изневерява, има право да знае. Казах ѝ по време на вечеря у Рита Вилумсен. Тя ми благодари. Виждаш ли?

— Кога се случи?

— Кога… Чакай да помисля… Бяхме прекратили ледените бани, значи трябва да е било през пролетта.

Умът ми работеше с пълна пара. През пролетта. В началото на лятото Шанън замина за Торонто и остана там доста време. Върна се. Свърза се с мен. Мамка му. Проклятие. От гняв ръката, с която държах чашата, затрепери. Идеше ми да излея портвайна върху главата на Грете и да проверя дали ще се запали, ако навра физиономията ѝ в горящите отпред свещи.

— Сигурно си много разочарована, че въпреки всичко Карл и Шанън са все още заедно — процедих през зъби.

— Очевидно са нещастни, а това донякъде е утеха — сви рамене Грете.

— Щом са нещастни, защо тогава са заедно? Та те дори нямат деца.

— О, напротив — възрази Грете. — Хотелът е тяхната рожба. Шанън иска той да се превърне в неин шедьовър, затова е зависима от Карл. Да получиш нещо, което обичаш, често зависи от някого, когото мразиш. Чувал ли си този афоризъм?

Грете ме гледаше и всмукваше от портвайна. Хлътнали бузи, устни, издути и издадени напред като за целувка. Станах. Повече не ме свърташе там. Излязох в коридора, облякох си якето.

— Тръгваш ли си? — Стенли се появи зад мен.

— Полека-лека ще поема към площада. Имам нужда да си попроветря главата.

— До полунощ остава цял час.

— Вървя и мисля бавно. Ще се видим там.

Тръгнах прегърбен покрай главния път. Вятърът ме пронизваше, отвяваше всичко. Облаците от небето. Надеждата от моето сърце. Разсейваше мъглата около случилото се. Шанън е знаела за изневерите на Карл. Срещнала се е с мен в Нотуден, за да отмъсти на съпруга си. Както навремето Мари искаше да ме използва, за да натрие носа на Карл. Ама разбира се. Дежа вю. Пак попаднах на собствените си следи. Въртях се в порочен кръг. Беше невъзможно да го разкъсам. Тогава защо да се мъча, защо направо не седна в снега и не се предам на бялата смърт?