Кралството

Подмина ме кола. Ново червено ауди А1. Същото стоеше пред дома на Стенли Спин. Шофьорът сто на сто караше в нетрезво състояние: на партито не видях нито един гост, който да не пие жълтеникавия коктейл. Видях как стоповете светнаха на завоя преди площада в посока фермата „Нергор“.

На площада хората вече бяха започнали да се събират — предимно младежи в групи по четирима-петима. Шляеха се привидно безцелно наоколо. Но всичко, и най-малкият жест или действие, всъщност имаше цел, план, представляваше част от лова. Хора прииждаха от всички посоки. И въпреки бурния вятър, брулещ открития площад, се усещаше миризма на адреналин, както в минутите преди начало на футболен мач. Или на боксов двубой. Или преди началото на корида. Защото предстоеше своеобразна корида. Нещо щеше да умре. Застанах в пряката между спортния магазин и магазина за детски дрехи. Оттам имах отлична видимост, а самият аз оставах скрит от погледите на повечето присъстващи. Или поне така си мислех.

Едно момиче се откъсна от компанията си — кой знае защо, гледката ми напомни за процеса клетъчно делене — и с нестабилна походка тръгна право към мен.

— Здрасти, Рой!

Беше Юлие. Говореше дрезгаво и завалено заради изпития алкохол. Опря длани в гърдите ми и ме бутна по-навътре в уличката. Там обви ръце около мен и ме стегна в прегръдката си.

— Честита Нова година — прошепна и преди да реагирам, впи устни в моите. Усетих езика ѝ по зъбите си.

— Юлие… — простенах през стиснати челюсти.

— Рой… — изпъшка тя, явно изтълкувала погрешно стона ми.

— Не може.

— Приеми го като целувка по случай Новата година. Всичко…

— Какво става тук? — обади се глас зад Юлие.

Тя се обърна. Беше Алекс. Гаджето на Юлие беше наследник на голямо селско имение, а такива момчета обикновено са едрички — с някои изключения, например аз. Гъстата му късо подстригана коса стоеше като нарисувана върху главата му: сресана на път, гелосана, с обръснати ивички отстрани ала италиански футболист. Прецених положението. Алекс се поклащаше несигурно. Държеше ръцете си в джобовете на палтото. Очаквах да продължи да говори, преди да посегне да ме удари. Да изнесе своеобразен манифест. Отблъснах Юлие от себе си.

Тя явно предугади какво се задава.

— Не! — извика. — Недей, Алекс!

— Какво? — попита той, преструвайки се на объркан. — Просто исках да благодаря на Опгор за онова, което той и брат му правят за нашето село.

И ми протегна десницата си.

Добре, значи нямаше да се произнасят манифести. Стойката на младежа — единия крак изнесен по-напред от другия — показваше пределно ясно какви са намеренията му. Стара хватка: уж се ръкуваме, а аз те удрям с глава в лицето. Беше твърде млад и навярно не беше чувал колко такива като него съм смазал от бой. Или пък знаеше, но знаеше също, че няма избор, че вече е мъж и е длъжен да защити територията си. Нужно беше само да се отместя от линията, в която се бе прицелил, да стисна ръката му и да наруша равновесието му, докато се опитва да нагоди позата си към новото разположение на противника си. Улових десницата му. И в същия миг видях в очите му страх. Нима все пак се боеше от мен? Или по-скоро се страхуваше да не изгуби онова, което обича, онова, което досега се бе надявал да стане негово? Така или иначе, след секунди щеше да лежи повален на земята и да изпита болката от поредното поражение, поредното унижение, поредното напомняне, че не се котира високо, а опитите на Юлие да го утеши само щяха да сипят сол в раната. Накратко, дежа вю от нощта в Люн в Кристиансан. Дежа вю от предобеда в кухнята на тенекеджията Му. Повторение на всяка проклета съботна вечер в Ортюн, откакто навърших осемнайсет. Щях да си тръгна от площада с поредния скалп на колана и въпреки това да си остана губещ. Не исках да продължавам в същия дух. Трябваше да се измъкна, да разкъсам порочния кръг, да изчезна. И се оставих на събитията.

Той ме дръпна рязко към себе си и ме фрасна с глава. Чух хрущене при сблъсъка на челото му с моя нос. Отстъпих крачка назад. Видях, че е изтеглил назад дясното си рамо, замахвайки за удар. Можех лесно да отскоча встрани и да го избегна. Вместо това обаче пристъпих крачка напред и се нанизах право на юмрука му. Удари ме точно под окото. Той изкрещя. Изправих се, за да поема следващия удар. Дясната му китка сигурно беше навехната, но момчето все пак имаше две ръце. Той обаче избра да рита. Добро решение. Улучи ме в стомаха, превих се одве. После заби лакът в слепоочието ми. За миг ми причерня.

— Алекс, престани!

Алекс обаче не престана. Усещах сътресенията на мозъчната ми кора. Болката разцепваше като светкавица мрака пред очите ми, докато накрая всичко угасна.