Кралството

— Според Карл проблемът бил решен — поклати глава Шанън. — Положението вече се подобри. Проектът навакса изоставането и се движи по график. След две седмици Карл ще подпише договор с шведски хотелски оператор, който ще поеме управлението на хотела.

— Значи, Карл Опгор ще спаси Ус. Ще си издигне траен монумент. И ще забогатее. Кое от тези трите според теб е най-важно за него?

— Според мен човешките мотиви са толкова сложни, че сме безсилни да ги проумеем в дълбочина.

Погалих синина под ключицата ѝ.

— А мотивите му да те бие? И те ли са сложни?

Тя сви рамене.

— Преди да замина за Торонто през пролетта, не ми беше посягал нито веднъж. Като се върнах обаче, нещо се беше променило. Той се беше променил. Непрекъснато пиеше. И започна да ме удря. След първия път беше направо съсипан. Бях убедена, че ще си остане единичен случай. Превърна се обаче в периодично възникващо поведение, сякаш загуби способност да се противопоставя на натрапчивия нагон да ми причинява болка. Понякога започваше да плаче още преди да ми е посегнал.

Сетих се за онзи път, когато от долното легло в детската стая чух да ридае не Карл, а татко.

— Защо не си тръгна? Защо изобщо се върна от Торонто? Толкова много ли обичаш брат ми?

— Отдавна вече съм го разлюбила — поклати глава тя.

— Заради мен ли се върна?

— Не. — Тя ме погали по бузата.

— Върнала си се заради хотела — установих.

Тя кимна.

— Обичаш този хотел.

— Не. Мразя го. Но той е моят затвор и няма измъкване.

— И въпреки това го обичаш — настоях.

— Както майка обича детето си, което я държи като заложница — отвърна Шанън и аз се сетих за думите на Грете: „Хотелът е тяхната рожба.“

Шанън се размърда неспокойно.

— Когато си създал нещо с цената на толкова много време и болка и си вложил толкова любов, колкото аз при изработването на този проект, то се превръща в част от теб. Не, не в част. То става по-голямо, по-важно от теб самия. Потомството, сградата, творението са единственият ти шанс за безсмъртие, нали? По-важни са от всичко друго, което обичаш. Разбираш ли?

— Значи хотелът е твоят монумент.

— Не! — остро възрази тя. — Не проектирам монументи. Проектирам обикновени, полезни красиви сгради. Защото ние, хората, се нуждаем от естетика. А красотата в моя проект е заложена в простотата, в самоочевидната логика. В моите чертежи няма нищо монументално.

— Защо говориш за чертежите, а не за хотела? Нали съвсем скоро ще бъде готов.

— Защото редица фактори са напът да го опропастят: компромисите с общината за фасадата, по-евтините материали, които Карл склони да използва, за да се вмести в бюджета. Докато бях в Торонто, цялото лоби и ресторантът са били променени.

— И ти си се върнала, за да спасиш рожбата си.

— Но закъснях. И мъжът, когото си мислех, че познавам, ме принуди да му се покоря с бой.

— Щом си изгубила съревнованието, защо още си тук?

Тя се усмихна горчиво.

— Уместен въпрос. Защото една майка смята за свой дълг да присъства на погребението на детето си, предполагам.

Преглътнах.

— И няма друга причина да останеш в Ус?

Тя ме изгледа продължително. Затвори очи и кимна бавно.

Поех си дъх.

— Трябва да те чуя как го изричаш на глас, Шанън.

— Моля те. Не искай това от мен.

— Защо?

Видях как очите ѝ се наливат със сълзи.

— Защото подобно признание на глас ще изиграе ролята на „сезам, отвори се“ и ти го знаеш. Именно затова настояваш да го получиш.

— Кажи го по-ясно.

— Чуя ли се да го изричам на глас, сърцето ми ще се отвори и ще се размекна. А докато тук всичко не приключи, трябва да съм силна.

— Аз също трябва да съм силен. Нужно ми е да го чуя от теб, за да се заредя с необходимата сила. Кажи го тихо, само аз да го чуя.

Свих шепи и ги поставих над ушите ѝ, които толкова приличаха на бели раковини.

Тя ме погледна. Пое си дъх. Отказа се. Но набра смелост. И прошепна вълшебните думи, по-силни от тайна парола, от клетва за вярност, от заклинание:

— Обичам те.

— И аз теб — прошепнах на свой ред.

Целунахме се.

— Да те вземат дяволите — каза тя.

— Когато всичко свърши, когато хотелът бъде готов, ти ще бъдеш ли свободна?

Тя кимна.

— Мога да чакам — уверих я. — Но настъпи ли заветният момент, събираме си багажа и дим да ни няма.

— И къде ще отидем?

— В Барселона. В Кейп Таун. Или в Сидни.

— В Барселона — настоя тя. — Гауди.

— Дадено.

Вгледахме се в очите си като своеобразно подпечатване на даденото обещание.

От мрака се разнесе звук. Златопер дъждосвирец? Какво ли го е подтикнало да слезе от планината? Фойерверките?

По лицето на Шанън се изписа силна тревожност.

— Какво има? — попитах.

— Чуй — прошепна тя. — Този звук не е на добро.

Наострих слух. Не беше дъждосвирец. Звукът ту се усилваше, ту заглъхваше.

— Пожарната! — установих.