Кралството

— Не исках да знам, Карл. Предпочитах да те мисля за по-човечен от мен, за неспособен на хладнокръвно убийство. Но ти все още си мой брат. И бутайки ленсмана в пропастта, най-вероятно ме спаси от обвинение в убийството на мама и татко.

Карл изкриви лице в гримаса, пак си сложи слънчевите очила и хвърли обелката от портокала в снега.

— Everybody loves a comeback kid. Наистина ли има такъв лаф, или ти го измисли?

Не отговорих. Погледнах си часовника.

— В бензиностанцията се затрудняват с инвентаризацията и ме помолиха да се отбия да им ударя едно рамо. Ще се видим в седем в Ортюн.

— Ще останеш да пренощуваш, нали?

— Благодаря, но след срещата веднага тръгвам към къщи. Утре сутринта съм рано на работа.

Срещата в Ортюн беше обявена като открита за всички желаещи да присъстват, независимо че само съдружниците имаха право на глас. Подраних, седнах на най-задния ред и оттам наблюдавах как помещението постепенно се запълва. Трепетното вълнение, съпровождало встъпителната инвеститорска среща от преди година и половина, бе отстъпило пред мрачно, враждебно очакване. Сякаш предстоеше линч. Срещата започна. Всички бяха налице. На първия ред Ю и Мари Ос, а до тях — Вос Гилберт. Няколко реда по-назад — Стенли и Дан Кране. Грете Смит се наведе към съседа си по място Симон Нергор и му прошепна нещо в ухото. Един бог знае кога бяха станали толкова близки приятели. Антон Му и съпругата му. Юлие и Алекс. Маркус си беше взел почивен ден от бензиностанцията. Улових как той и Рита Вилумсен, два реда по-назад, се спогледаха. Ерик Нерел и жена му седяха до Курт Улсен. Ерик се опитваше да завърже разговор, но Курт очевидно не беше в настроение да разговаря. Ерик навярно съжаляваше, задето се е настанил точно там, но вече не вървеше да се премести.

Точно в седем Карл излезе и застана на трибуната. В залата се възцари тишина. Карл вдигна очи. Гледката не ми хареса. Точно сега, при тази крайна необходимост да се представи в най-добрата си светлина, да съумее да преодолее враждебните настроения, да раздели морето като своеобразен Мойсей, Карл изглеждаше дълбоко угрижен и изморен още преди да е започнал.

— Скъпи съселяни — поде той. Гласът му звучеше немощно, а погледът подскачаше насам-натам из залата, сякаш търсеше подкрепа, но навсякъде го отритваха. — Ние сме планинци. Живеем на място, където животът открай време е суров. И винаги се е налагало да се справяме сами.

Това встъпление ми се стори доста необичайно за среща на делови съдружници, но повечето присъстващи в залата едва ли знаеха кой знае колко повече от мен за бизнес етикецията в подобни случаи.

— За да оцелеем, се е налагало да спазваме житейската максима, внушена ни навремето от баща ни: прави каквото трябва. — Погледът му ме откри. И престана да блуждае. Карл все още изглеждаше силно притеснен, но лека усмивка накъдри устните му. — И ние правим точно това. Всеки ден, всеки път. И при всяко сблъскване с трудности, когато стадото говеда падне от скала, когато реколтата замръзне или срутване блокира пътя към нашето село, ние намираме излаз към външния свят. И след решение главният път да бъде преустроен и вече да не свързва нашето село със света ние изграждаме нов път. Издигаме високопланински хотел. — Гласът му се оживи, почти незабележимо той изправи гръб. — И когато този хотел изгори и всичко тъне в развалини, ние поглеждаме съсипиите и изпадаме в отчаяние… — Карл вдигна показалец и повиши глас: — … за един ден!

Погледът му продължи нататък и се закрепи на ново място, явно радушно приет.

— Когато начертаем план, но нещата не вървят по него, правим каквото трябва. Съставяме нов. Е, нещата не се развиха според нашия замисъл. Нищо. Ще преразгледаме замисъла. — Погледът му отново ме намери. — За планинци като нас безполезните сантименталности са излишни. На нас вглеждането в миналото не ни върши работа. То не е продуктивно. Или както казваше татко, kill your darlings and babies33. Нека гледаме напред, приятели. Заедно.

Последва продължителна драматична пауза. Привиждаше ли ми се, или наистина главата на Ю Ос се размърда? Наистина мърдаше! Кимаше ли? Да! И сякаш с това кимване даде зелена светлина на Карл да продължи:

— Защото ние сме едно — искаме или не. Като семейство сме. Аз и всички присъстващи тази вечер. Заедно сме в тази съдбовна общност и не можем да се отделим от нея. Ние, планинците от Ус, ще паднем заедно. Или заедно ще се изправим.

Настроението се промени. Бавно, но осезаемо. Публиката вече не искаше линч. Все още, естествено, цареше хладен скептицизъм. Във въздуха се усещаше неизречено настояване Карл да отговори на няколко критични въпроса. Беше съвсем обяснимо. Но хората определено харесаха чутото. И думите на Карл, и начинът, по който ги изричаше, на уски диалект. Запитах се дали колебливото начало на речта му не е било преднамерено. Навярно Карл бе разсъждавал сериозно над онази моя реплика. Everybody loves a comeback kid.