Кралството

Тя беше ходила на пазар в търговския център и беше приготвила ку-ку — едно от най-популярните национални ястия в Барбадос. Съставките му включват царевично брашно, банан, домат, лук, чушка. Е, наложило се да замени традиционната за рецептата летяща риба с треска, но пък беше доволна, че намерила бамя и хлебен плод — важни компоненти на ястието.

— Не ти ли харесва? — попита Шанън.

Поклатих глава.

— Изглежда много апетитно.

— Най-после открих добре заредени магазини за хранителни стоки — малко припряно сподели тя. — Имате най-високия жизнен стандарт в целия свят, а се храните като бедняци.

— Вярно е.

— Храните се толкова набързо, защото сте свикнали с безвкусна храна.

— Вярно е.

Напълних чашите с бяло вино. Преди две седмици, когато стана ясно, че бензиностанцията в Кристиансан се е изкачила на трето място в класацията, Пия Сюсе и централата ми го изпратиха. Оставих бутилката върху масата, но не посегнах към чашата си.

— Продължаваш да мислиш за Карл — отбеляза Шанън.

— Да.

— Питаш се как е могъл да те предаде толкова подло?

Поклатих глава.

— Питам се как аз можах да го предам толкова подло.

Шанън въздъхна.

— Човек не избира в кого да се влюби, Рой. Ти каза, че за вас, планинците, влюбването е повлияно от прагматични съображения. Сега обаче виждаш, че не е точно така.

— Може би не. Но може би все пак не е толкова случайно.

— Така ли?

— Стенли ми разказа за някакъв французин, философ или нещо подобно, според когото ние, хората, пожелаваме онова, което желаят другите. Тоест, подражаваме им.

— Миметично желание — подсказа ми Шанън. — Рене Жирар.

— Точно така се казваше.

— Жирар определя като романтична илюзия схващането, че човек следва собственото си сърце и индивидуалните си желания, защото ние, хората, нямаме лични вътрешни желания, освен задоволяването на най-първичните ни потребности. Искаме каквото искат околните. Това е като куче, което не проявява никакъв интерес към играчката си, но изведнъж непременно я иска, когато друго куче се поинтересува от нея.

Кимнах.

— На същия принцип желанието ти да притежаваш определена бензиностанция се увеличава, чуеш ли, че и други са ѝ хвърлили око.

— Затова и архитектите държат непременно да получат определена поръчка, щом за нея се съревновават най-добрите в гилдията.

— Затова и грозният глупав брат пожелава жената на способния привлекателен брат.

Шанън чоплеше храната в чинията си.

— Да не ми казваш, че чувствата ти към мен са свързани с Карл?

— Не. Не казвам нищо. Защото не знам нищо. Навярно ние, хората, сме загадка за себе си толкова, колкото и за другите.

Шанън докосна с върховете на пръстите си винената чаша.

— Не е ли печално, ако наистина сме способни да обичаме само онова, което обичат други?

— Чичо Бернард твърдеше, че много неща изглеждат печални, ако човек се вторачва в тях твърде продължително и съсредоточено. Затова било по-добре да си сляп с едното око.

— Може би.

— Да се опитаме ли да бъдем слепи? Поне за една нощ.

— Добре — усмихна се насила тя.

Вдигнах чашата си. Шанън — своята.

— Обичам те — прошепнах.

Усмивката ѝ стана по-широка, очите ѝ заискриха като Бюдалското езеро през ясен слънчев ден и за миг забравих всичко друго. Надявах се тази нощ да бъде изцяло наша, пък после, ако ще, да падат атомни бомби. Нещо повече. Исках да падне атомна бомба. Защото вече бях взел решение — или поне така е останало в паметта ми. И предпочитах ядрен взрив пред онова, което ми предстоеше.

Оставих чашата. Шанън още не бе изпила своята, но въпреки това стана, наведе се над масата и духна свещта.

— Времето е твърде малко — каза. — Твърде малко, за да не го прекарам гола до теб.

В четири без осем през нощта Шанън рухна върху мен за пореден път. Потта ѝ се смеси с моята. Имахме еднаква миризма и еднакъв вкус. Надигнах глава да погледна часовника върху нощното шкафче.

— Имаме три часа — обади се тя.

Отпуснах се върху възглавницата и опипом докопах кутийката със снус до часовника.

— Обичам те — прошепна Шанън.

Събуждаше се, изричаше обяснение в любов и пак започвахме да се любим. После заспиваше.

— И аз те обичам, планински дъждосвирецо — отвръщах ѝ със същата интонация, сякаш дълбокото значение на тези думи ни бе известно до степен да не се налага в изричането им да влагаме чувства, смисъл или убедителност; беше достатъчно да ги произнасяме, да ги повтаряме напевно като мантра, като наизустено заклинание.

— Днес плаках — споделих и пъхнах пликче снус под устната си.

— Сигурно не ти се случва често.

— Не.

— За какво плака?

— Знаеш. За всичко.

— Да, но кое конкретно отприщи сълзите?

Замислих се.

— Плаках за онова, което изгубих днес.

— Семейния имот?

Засмях се.

— Не, не заради фермата.

— За мен?

— Никога не си била моя. Плаках за Карл. Днес изгубих по-малкия си брат.

— Разбира се — прошепна Шанън. — Извинявай. Толкова съм глупава.