Кървава луна

— Вие направихте всичко възможно — тихо повтори Холи, — и аз наистина съм ви благодарна. Нямаше да го преживея, ако не бяхте вие.

Кели се успокои малко и въздъхна дълбоко.

— Ако се нуждаеш от нещо, ако мога да направя нещо за теб, обади ми се. По всяко време.

— Не е необходимо да се тревожите за мен, добре съм. Знаех, че има вероятност това да се случи. — Холи се поколеба. — Не бях напълно сигурна, че е той, но докато излизаше от съдебната зала, Арло Уорд ми намигна. Имах чувството, че… сякаш нож прониза гърдите ми. Това беше най-лошото чувство, което съм изпитвала някога. Но няма да му позволя да отнеме и остатъка от живота ми. Той вече ми отне предостатъчно…

Кели кимна и избърса останалите сълзи.

— Трябва да тръгвам.

Двете се прегърнаха на вратата. Кели я пусна, но задържа ръцете ѝ, а после ги остави бавно да се изплъзнат, обърна се към верандата и тръгна към джипа. Извади телефона и се обади на бившия си съпруг Травис.

— Здравей, Кели.

— Здравей, мислих по въпроса и искам да виждаш по-често момичетата, както пожела.

Последва кратко мълчание.

— Наистина ли? Какво те накара да промениш решението си?

— Животът е твърде кратък, за да таим неприязън дълго. Всеки уикенд би било чудесно, но не и този. Ще ходим на екскурзия.

Травис се засмя.

— Взимаш си почивка? Да не би и налъмите да са цъфнали?

— Е, може би съсредоточавам твърде много енергия в някои погрешни области. Но се радвам, че го разбрах, докато все още има време да се поправя.

— Къде ще ходите?

— Мисля аз и момичетата да изчезнем за малко.

— Добре, радвам се, наистина, заслужаваш почивка. — Замълча за малко и после каза: — Прочетох за делото, съжалявам. Сигурно не е лесно.

— Не е. Всъщност мислех да напусна, дори отидох в дома на жертвата, за да ѝ кажа, че напускам. Но всъщност тя ми показа, че не можеш да позволиш на хора като него да те променят.

— Ако е някаква утеха, гордея се с теб, Кели, и се обзалагам, че момичетата също се гордеят.

— Благодаря ти, Травис.

— Грижи се за себе си, Кели.

Кели затвори и се качи в джипа. На огледалото за обратно виждане беше окачена ламинирана снимка на дъщерите ѝ. Кели я погледна и се усмихна. Целуна пръстите си и после докосна снимката, а след това включи двигателя и потегли към дома.

87.

Арло Уорд пътуваше с колата си нагоре по каньона Койот и бавно взимаше завоите по криволичещия път. Наслаждаваше се на пейзажа — червеникави скали, бял и жълтеникав варовик, гъста гора, просторни равнини. В каньона Койот наистина имаше всичко. На някои места растяха шубраци, а на други нямаше дори храстче, усещаше се някаква пълнота. Цялост и завършеност, без да е съвършено.

Арло беше доволен. През последните няколко седмици поканите за интервю идваха почти всеки ден. Той никога не ги даваше безплатно, дори за големите радио- и телевизионни канали, и натрупа прилична сума. Интервюто, на което отиваше сега, щеше да му донесе четири хиляди и петстотин долара за един час от времето му. Списание „Пийпъл“, за което беше чувал, че плащат добре, се свързаха с него вчера и Арло се съгласи с хонорара, макар че те звучаха отчаяно и му се искаше да бе опитал да изкопчи повече.

Снимките щяха да бъдат направени на мястото на убийствата и на скалата, от която скочи Холи Фалоус. На Арло това му се стори пошло, но асистентката на главния редактор го увери, че ще бъде написана с вкус статия за един невинен човек в система, която по презумпция го е сметнала за виновен.

Освен това си беше подсигурил и литературен агент, който работеше върху книга за съдебния му процес.

Той стигна високо в каньона и спря на поляна, където имаше достатъчно място за няколко превозни средства. Всъщност точно там паркира в нощта на убийствата и се усмихна при тази мисъл. Арло слезе от колата и започна да се катери към мястото, където преди бяха разпънати палатките.

Повяваше ветрец, който приятно разхлади лицето му, тъй като денят беше горещ. Утре му предстоеше още едно интервю в Ню Йорк за кабелна новинарска станция, те дори му платиха самолетен билет в първа класа, за да присъства лично в студиото. Арло се надяваше, че там ще бъде по-хладно.

Мястото на къмпинга не беше далеч, но щеше да се срещне с репортерката и фотографа на ръба на скалата, откъдето беше скочила Холи, а скалата бе доста далеч от къмпинга.

Арло се приближи до скалния перваз и погледна към гората. Беше красива. Девствена. Природа, недокосната от човек. И щеше да бъде тук милиони години, след като човекът си отиде. Моментна снимка на вечността.

Той си погледна часовника. Трябваше вече да са тук.

— Чакаш ли някого?

Арло се обърна и видя Холи Фалоус, която стоеше, подпряна на патерица. Отначало изпита шок, но после го напуши смях. Тя е дошла тук, за да се разправи с него, въпреки че беше безсмислено. Запита се дали Холи е била толкова глупава, че да дойде сама. В случай че не е сама, Арло реши да не ѝ обръща внимание и да си тръгне.

— Върви си у дома, момиченце — каза той и пристъпи крачка към пътеката, водеща към колата му.

Холи вдигна пистолет, а Арло се изсмя.

— Знаеш ли как да използваш това нещо?