Кървавата река

— Оставете на мен — промърмори Стив, слезе от коня, подаде юздата на Кадилак и пристъпи напред, сваляйки от рамо алебардата си. Беше с острие на майсторите на желязо и подобрен модел на онази, която Клиъруотър му беше оставила, преди да отлети за Ни-Исан: тя беше вложила същата електризираща сила и в тази.

Един мършав човек в центъра на групата стрелци, застанал на пътеката, пристъпи напред, готов да стреля от бедро, и извика:

— Хвърли острото желязо, приятел.

Стив спря на около десет метра от линията и направи както му беше казано.

— Добре. — Мъжът вдигна пушката. — Няма да те нараним. Просто пристъпи внимателно и бавно напред.

Мъжете от двете страни възразиха, когато видяха отблизо в какво е облечен Стив: мръсен бял памучен жакет с широки ръкави, кожи за ходене — мютско име на техните панталони от мека кожа — и на краката ботуши от самурай кавалерист. Гърдите, гърбът, раменете и ръцете му бяха защитени от различни парчета самурайски доспехи. Също като на ренегатите пред него, косата на Стив беше дълга и несресана; той беше престанал да боядисва русите корени. Държеше я назад от лицето си със зелено-жълта превръзка. Всеки сантиметър от откритата му кожа, която можеха да видят, беше покрит с неправилни петна от кафяво и черно. Светлите петна тук-таме преминаваха в розово и охра. Петната бяха неизлечимото наследство от Холокоста, което разграничаваше мютите от истинския човешки вид.

Стив носеше тези цветове почти от година. Те му бяха станали като втора кожа. Нямаше нищо, което да го отличава от Кадилак и Клиъруотър, и всъщност той изглеждаше дори по-истински от тях, защото на неговото лице имаше белези на воин, който е „захапал стрела“. Мютски знак за кураж. Коджак го приемаха без възражение, също и племената, които бяха срещали при пътуването си на запад. С единствената възможност да види физиономията си във водните вирове и полираните остриета на ножовете, той не можеше много добре да проучи външния си вид и не се беше замислял върху възможната реакция на други трекери.

Стив погледна човека, който го беше извикал, й се стресна, когато разбра, че вече го е срещал. Квадратното лице с дълбоки бръчки, със светли пронизващи очи и тъп смачкан нос, с лента за глава от камуфлажен плат и дълга кафява коса, завързана на тила с връзка от същия материал, беше на Малоун, водача на ренегатската банда, в която бяха Джоди, Келсо, Медицинската шапка и Джинкс, преди да ги хванат и да ги продадат при реката. Малоун, кучият син със суровото лице, който го беше измъчвал, преди да нареди да го завържат за кола лице в лице с едноседмичен труп. Току-що изваден от гроб, който Стив лично беше изкопал. Въпреки неговите протести, че е невинен, и молбата на Джоди за милост Малоун и останалите от групата му си отидоха и го оставиха да умре.

Но събитията се бяха развили много различно. И Малоун беше в списъка за отмъщение. Но не сега. Но някой ден, да… неговият ред щеше да дойде.

Стив се насили да се усмихне.

— Малък е светът… — Той протегна ръка. — Миналата година имахме малко недоразумение.

Малоун го погледна подозрително.

— Така ли?

— Да. — Стив свали протегнатата си ръка. — Но след това ти промени намерението си и изпрати Келсо и Джоди да ме откачат от кола. — Той помълча, после добави: — Аз съм Брикман. Ти ме завърза на кола миналия април… горе до Медисин Крийк.

Малоун се намръщи изненадано, заобиколи бавно Стив, след това отново се изправи пред него и приближи лицето си по-близко.

— Да, така е. Защо, по дяволите, си облечен като дивак?

Стив преглътна отговора, който беше на върха на езика му, и каза:

— Това е дълга история.

Малоун кимна към Кадилак и Клиъруотър.

— А тези двамата кои са?

— Те са с мен.

Малоун посочи дръжката на самурайския меч, пъхнат в колана на Стив, после махна с ръка към малкия квадратен щит, закрепен на дясното му рамо.

— Откъде дойдоха всички тези глупости?

— Събрахме ги по пътя.

— Откъде?

— От Ни-Исан. Където живеят майсторите на желязо. Те са хората, които търгуват с мютите… и откарват на изток всички нарушители, хванати от тях.

— Кристо! — стъписа се Малоун. — Бил си там?

— Да. С Келсо и Джоди. Хванаха ни заедно. И няколко други също. Медицинската шапка и Джинкс. Ти изгуби около тридесет души… помниш ли?

— Няма начин да забравя. Какво стана с тях?

— Не знам. След като слязохме, Келсо и Джоди бяха с мен. Медицинската шапка, Джинкс и другите ги отведоха. — Стив вдигна рамене. — Повече не ги видях… и предполагам, че няма да ги видя.

— Лошо…

— Да, така е. Попаднеш ли там, е почти невъзможно да се измъкнеш. Но може да стане. Ние сме доказателство за това.

— И какво стана с Келсо и Джоди?

— Избягаха с нас, но, хм… удариха ни самолети от някакъв ешелон и…

Малоун разбра.

— Кога стана това?

— Миналата година. В края на ноември.

Малоун прие новината с видимо недоверие. Погледна бойците си, после каза:

— Да не искаш да кажеш, че онези мухльовци са изпратили ешелони, когато земята е била покрита със сняг?

— Защо да те лъжа?