Кървавата река

Малоун помисли над чутото, после се пресегна и стисна с железни пръсти ръката на Стив точно над лакътя. Трябваше да е приятелски жест, но Стив не го почувства като такъв.

— Иди кажи на приличащите ти на плашила приятели да слязат от конете. Ние с теб трябва да си поговорим сериозно.

Облечена в камуфлажни трекерски дрехи и с планеристки защитен шлем, Роз седна нервно на пътническото място в един тъмносив „Скайрайдър“. Самолетът, с работещ двигател, стоеше обърнат към затворената врата на хангара. Пилотът на АМЕКСИКО седеше с ръце на контролните уреди, тъмният огледален визьор на шлема му бе спуснат, за да се запази анонимността му.

Когато Роз завърза предпазните колани с помощта на един от наземния персонал, главнокомандващият Бен Карлстром влезе през една странична врата и се приближи към каютата.

— Как се чувстваш?

— Развълнувана, сър. И малко нервна.

— Разбираемо. Стив обаче се адаптира много бързо. Сигурен съм, че и с теб ще стане така. Твоите прояви досега бяха абсолютно забележителни, Роз. Ние много се гордеем с теб. И сега разчитаме още повече на теб да помогнеш Стив да изпълни задачата си. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Да, сър. Никога не съм се съмнявала. Просто…

Карлстром се усмихна.

— Знам. Повърхността. Независимо колко видеокартини си видяла, никога не можеш да прецениш какво точно те чака горе. В първите няколко минути ще бъдеш поразена от мащабите на всичко. Може да изпиташ чувство на дезориентация, дори на паника. Има хора, които не могат да го преодолеят. Те страдат от мащабите на простора. Но ти ще се оправиш. Ти си особена, Роз. Ако не беше така, нямаше да съм тук и да те изпращам. — Карлстром стисна за малко облечената й в ръкавица ръка, след това се отдръпна и й пожела безопасно пътуване… и добро ловуване.

— Благодаря, сър.

Когато двигателите, контролиращи вратата, завиха, Карлстром се върна при страничния вход. Един работник от екипа на хангара затвори вратата зад него и завъртя колелото да активира херметичното уплътнение. Пилотът на скайрайдъра спусна капака на каютата и го заключи, после провери дали Роз се е включила правилно в интеркома.

— Чуваш ли ме?

Роз вдигна палци.

— Идеално.

— Добре. Няма от какво да се страхуваш. Седни удобно и се отпусни. Ако започне да ти се повдига или те стегнат гърдите, затвори очи и дишай дълбоко. Ще летим няколко часа, така че ще имаш достатъчно време да се адаптираш. Просто недей да бързаш. Окей?

— Да…

— Добре, да тръгваме. — Пилотът даде знак на наземния персонал да махне клиновете под колелата.

Вратите пред тях се отдръпнаха и се видя огромна наклонена бетонна плоча, завършваща с тясна правоъгълна блестяща синева. Небето над земята…

Макар че никога не се беше изкачвала по-високо от ниво 4, Роз вече беше ходила там. Умът й се беше слял с този на Стив по време на неговия първи самостоятелен полет над Ню Мексико. Тя беше видяла онова, което беше видял той, беше изживяла същите зашеметяващи емоции, същото объркване, същото чувство на свобода, същото усещане за „връщане у дома“.

Но дори силата на онова изживяване не можеше да се сравни с това да бъде тук лично. Докато скайрайдърът излизаше от хангара по наклонената рампа, величествеността на надземния свят погълна сетивата й. Тя вдигна визьора си и погледна със страхопочитание през оцветените стъкла на каютата ослепителния блясък на слънцето, което се издигаше от източния хоризонт в безоблачното небе.

Пилотът обърна самолета на бетонната писта, докара носовото колело на бялата централна линия и се свърза с кулата. После попита:

— Как си?

— Чудесно — промърмори Роз. Самолетът потегли напред. Роз почувства стомахът й малко да натежава, когато се издигнаха във въздуха; после самолетът започна равномерно да се изкачва, двигателят работеше на пълна мощност, за да вдигне допълнителния товар от външни резервоари за далечен полет под всяко крило. Сега, когато повърхността се отдръпна далеч, се откри огромната, безгранична шир на заобикалящия ги пейзаж. Розов, червен и оранжев, смесващ се с кафявото на земята — цветове, които бяха доказателства за наследството от Холокоста.

Имаше една песен от Старото време, в която се пееше за „зелените, зелени хълмове на дома“. Един ден може би нещата щяха да станат такива, каквито са били, но за Роз, която никога не беше познавала нещо друго, повърхността беше чудно красива. Тя почувства как я обгръща като майка, приемаща отдавна изгубено дете в прегръдката си. Сърцето и умът й разцъфнаха, изскачаха безболезнено от физическото й тяло да се свържат с величието на цялата природа.

И също като Стив, тя чу гласове. Но не се опита да ги заглуши. Заслуша ги и разбра много неща…

Глава 14