Кървавата река

Церемонията, която включваше кратка телевизионна проповед от Генералния президент, се извърши на шесто ниво на издигащата се нагоре спираловидна Стена на героите — огромна облицована с мрамор шахта в Гранд Сентрал. И завърши с електронна последна тръба, предизвикваща сълзи на умиление, когато прахът на татко Джак — сега затворен в тънка месингова урна, направена от гилза — беше пъхнат в ниша в стената до изгравираното му име.

Издигащата се нагоре спирала не беше без значение. Когато голямата цел бъде постигната и дойдеше време да си върнат Света със синьото небе, последното излизане от Гранд Сентрал щеше да бъде извършено покрай тази извиваща се рампа със записаните имена на онези, които през столетията са направили най-голямата жертва да превърнат лелеяната мечта на Първото семейство в реалност и да осигурят дългосрочно бъдеще на федерация Амтрак.

„Те умряха, за да живеят другите.“ Вдъхновяващото слово, приписвано на бащата-основател, беше един от неизбежните призиви, изрязан във всяка стена по цялата Федерация. Вторият, по-смразяващ цитат, се отнасяше за онези, които можеха да бъдат изкушени да се усъмнят в мъдростта и превъзходството на Първото семейство: „Само хората се провалят, не и системата“.

Със зелено-син-бял комбинезон и големи нашивки на ръката, които я идентифицираха като студент-хирург, и с параден колан, който показваше, че е общопрактикуващ лекар, Роз стоеше мирно с вдигната брадичка, дясната й ръка бе замръзнала във военен поздрав. До нея стояха Ани, нейната майка-настойничка, в оранжево-синя премяна и вуйчо Барт, братът на Ани, блестящ в бялата си униформа и каубойска шапка на щатски началник на военната полиция. Очите на Ани, както тези на Роз, бяха замъглени от сълзи. Барт, в съответствие с неговия статус като глава на вътрешната сигурност на Ню Мексико, гледаше строго.

Докато слушаше заглъхващите звуци на невидимия тромпет, Роз осъзна, че на татко Джак не са оказани полагащите се последни почести. Неговите бойни подвизи изискваха той да бъде зачислен в избраната рота на минитмените, което, подобно на форейджърите, беше крайното постижение — преди признаване за член на Първото семейство, — към което можеха да се стремят обикновените трекери.

Изключителността на тези две роти почиваше на факта, че членството в тях беше ограничено до сто живеещи „имена“ във всяко едно време. Редиците за минитмените бяха запазени за бойния персонал — пионери и пехотинци, които са предшествали ешелоните; ротата на форейджърите обхващаше онези, които се бяха отличили със също толкова похвална служба в една от другите части — пионерен батальон, топография и изследване, заводи и мини и обща интендантска служба, чийто танкерен транспорт осигуряваше гориво, храна, амуниции и множество други неща, необходими за поддържане на гореспоменатите служби.

С толкова малко свободни места само онези с най-забележителни заслуги можеха да се смятат за кандидати и в резултат на това вписването често ставаше в последната минута; наградата за цял живот старание се даваше на около четиридесетгодишна възраст.

Тъй като това беше средната продължителност на живот на един обикновен трекер, за много достойни хора то беше всъщност награждаване на смъртния одър. И поради човешката природа инициалите МПП7 бяха влезли в жаргона на Федерацията като синоним за неосезаеми или илюзорни награди, свързани с изпълнение на особено трудна задача.

Но това не беше съвсем вярно. Макар че татко Джак бе умрял, за да може да се гордее с причисляването към избраната рота на минитмените, неговото посмъртно избиране щеше да донесе допълнителни доживотни привилегии на Ани, включително по-добра квартира в една от новите дълбини. Въпреки връзките на вуйчо Барт обаче тази последна чест му беше отказана.

Роз подозираше, че Карлстром и безликите членове на Първото семейство, които бяха директно замесени със случая на Стив, са решили да отдадат на техния баща-настойник само минималното признание, което не можеше да му се отрече. Така да бъде… Все пак неговото име сега беше дълбоко изсечено в черната мраморна стена на южния край на шесто ниво и щеше да остане там независимо какво щеше да направи Стив оттук нататък. Татко Джак най-после беше свободен и прикритата заплаха на Карлстром да го лиши от бойните му отличия вече не можеше да се използва като принуда за сляпо подчинение.