Кървавата река

— С удоволствие бих го направила, но никога не я нося… особено в Гранд Сентрал. Но това няма значение. Как ще ме откарат, по дяволите? Ако мислиш, че ще позволя да ме окачат като багаж на някой скайхок, много се лъжеш! — Гласът на Андерсън омекна, когато Хартман се отпусна. Слабините им се допряха и тя му се усмихна.

Хартман се успокои.

— Не се безпокой, СИНК-ТРЕЙН вече е помислил за това. Пращат от Санта Фе двуместен скайрайдър.

— О, чудесно…

— Ей… спри! Трябва да пазиш репутацията си. Нали те наричат Желязната лейди.

— Да. Но съм такава само когато краката са ми на земята…

— Виж, това е на сто седемдесет и две мили по суша. По въздух няма да продължи повече от час и половина. Просто трябва да поседиш малко неудобно деветдесет минути. Да не искаш да кажеш, че не можеш?

— Как беше при теб първия път?

— Все още чакам някой да ми предложи такова пътуване — иронично отговори Хартман и спря протеста й с една бърза целувка. — Ако почне да ти действа на нервите, просто затвори очи, облегни се назад и мисли за…

Твърдите бедра на Андерсън се отъркаха в него.

— Не казвай нищо, за което може да съжаляваш, момчето ми…

— Права си. — Хартман я прегърна. — Не е време да се държим глупаво. Даваш ли си сметка, че ни остават само още шест години… може би осем, ако имаме късмет? — Той въздъхна. — Бих желал да сме заедно…

Андерсън сложи глава под брадичката му, докато се олюляваха нежно под струите топла вода.

— Още ли ти липсва Лорен?

— Не толкова, колкото ще ми липсваш ти.

Андерсън плъзна ръка около кръста му.

— Накъде пътуваш?

— Сидър Рапидс, Айова…

— Къде е пък това?

— На около хиляда и двеста мили на северозапад оттук. На същата ширина като Чикаго.

— Кристо! Там не вали ли сняг по това време от годината?

— Така казват.

— Сигурно е нещо много важно, за да рискуват да те изпратят толкова на север. Имаш ли някакво подкрепление?

— Не, доколкото знам.

— Каква е задачата… или още не са ти казали?

— Откриване и спасяване на група. Поне така се казва в заповедта на СИНК-ТРЕЙН. Петима наши хора са изчезнали там. — Той вдигна рамене. — Хюстън иска да ги намеря и… да ги доведа.

— Фед?

— И да са, няма да ми кажат.

„Фед“ беше прякор, който се отнасяше за специални агенти, за които се смяташе, че работят за Първото семейство. Никой никога не беше попадал на сигурни доказателства, че такива хора съществуват, но това не беше разсеяло широко разпространеното мнение, че ги има.

— Единственият вид други хора, които бродят наоколо, са нарушители. Освен ФИНТЕЛ2, разбира се. Но за първи път чувам някой да работи на изток от Мисисипи.

— Да. Другото странно нещо е, че двама от тях са планеристи от „Дамата“ — Джоди Казан, ръководител на въздушното отделение, която направи пет тура с мен преди самолетът й да се взриви. В онази битка, за която ти разказах, когато…

— Когато сте се натъкнали на някаква неочаквана трудност…

— Да, същата. Вторият е мъж, Брикман. Един от тримата, които изгубихме, преди да побегнем на юг да лижем раните си. За другите трима нищо не знам… освен факта, че един е планерист… но всички мислеха, че Казан и Брикман са загинали над Уайоминг миналия юни. — Хартман вдигна рамене. — Изглежда, сме сбъркали.

— Този младеж, Брикман… да не би случайно да е 2102–8908 Стивън Рузвелт Брикман?

— Да, същият. Откъде знаеш името и номера му?

— Това е човек, който се запомня… по много причини.

— Но… как така?

— Той долетя в Пуебло на самоделен планер преди почти една година. Каза, че избягал, след като бил свален и взет в плен от едно мютско племе…

Хартман гледаше изненадано.

— Бил е пленник?

— Така каза. Ние съобщихме по радиото на „Дамата“ да проверят дали имате планерист с такова име. Твоят свързочник очевидно не ти е предал запитването ни. Във всеки случай той потвърди, че Брикман е един от тримата планеристи, записани като загинали на вражеска територия на североизток от Шайен на 12 юни, точно както твърдеше и нарушителят.

— Нарушител?

— Всеки, който идва от повърхността, напуснал частта си и без документ за идентификация, автоматично се смята за потенциален нарушител, докато не докаже противното. Знаеш го.

— Разбира се — изръмжа Хартман. — Но всички нарушители застават до стената. И каква беше историята му?

— Не знам. — Андерсън понижи глас. — Поискахме досието на Брикман от Гранд Сентрал и то беше с девето ниво на достъп.

— Което имаш право да четеш.

— Добре че не го направих. Иначе можеха да ми опекат задника. Брикман е в списъка за специално третиране.

Хартман повдигна вежди.

— Така ли? Добре, че ми каза, макар че, ако бъда честен, не бих казал, че съм много изненадан. Винаги говоря открито с новите планеристи, когато идват на борда, след това сравнявам мнението си с това на Макдонъл, коменданта на ешелона. Двамата преценихме, че той може да стигне далече.

— Знам какво имаш предвид — каза Андерсън. — Има един такъв особен поглед…

Хартман я притегли до себе си.

— Да. Очите. — И погледна нейните.

— Така че внимавай.

— Ти също. — Той я целуна по върха на носа. — Добре, удоволствието свърши. Да излизаме.