Кървавата река

— Разбира се… — Андерсън дръпна завесата настрана. — Просто от любопитство… винаги ли се къпеш с чорапи?

Хартман погледна краката си.

— По дяволите! Виждаш ли какво става, когато си наблизо? — Той свали чорапите и започна да ги изстисква.

— Може би ще е по-добре, ако спреш душа. — Мари Андерсън излезе от нишата, взе две кърпи, хвърли едната на Хартман и започна енергично да се бърше. — И така, каква е новината за останалите от моята част? И те ли ще бъдат откарани със самолети в Санта Фе? Или ще трябва да отидат пеша?

— Нито едното, нито другото — отговори Хартман. — Ще останат при мен.

Мери-Ан спря да си бърше косата, хванала в ръце единия край на кърпата, а другия стиснала между бедрата си.

— Но тези хора трябваше…

— До три месеца да се приберат, да. Отлага се. Трудно е, но е така. Ще се върнат у дома заедно с нас.

— Това е жестоко… — Андерсън затърси решение. — Не можеш ли да ги свалиш в Монро/Уичита, когато минаваш оттам? Знам, че преходът не работи, но те могат да слязат през вентилационната шахта, която беше пробита през пода на старата попътна станция.

— Няма да минем през Уичита. Маршрутът ни е през Грейт Бенд и Салина. Теренът е по-лек и ще можем да поддържаме добра скорост и през нощта.

Андерсън изпсува, след това изля разочарованието си върху собственото си тяло с допълнително наказателно триене.

— Все трябва да има нещо, което да можем да направим!

— О, не зависи от „нас“. И не забравяй, че това е твоето тяло, мила.

— Благодаря, ще го запомня — каза тя раздразнено.

— Слушай, Мари, това е заповед. Ако не ти харесва, оплачи се в СИНК-ТРЕЙН… когато идеш в Санта Фе.

— Това означава да преодолея цял куп бюрократични прегради. Всяко оплакване, което правя, трябва да мине целия път до щаба на пионерния корпус, преди да бъде предадено на СИНК-ТРЕЙН. През което време…

— … при условие, че някога стигне там…

— … ти ще си отвъд Мисури.

— Точно така. Ти знаеш отговора… точно както СИНК-ТРЕЙН знае, че твоите хора знаят, че пътуват за дома с „Дамата“. Няма заповед да ги стоваря, защото никой от Гранд Сентрал не дава пукната пара дали те ще са у дома на Нова година, или не. Единственото, което е от значение за Гранд Сентрал, е този ешелон да отиде в Сидър Рапидс. И то бързо. Така че не ми пречи да изпълня заповедта.

Андерсън загуби интерес към него, прекара кърпата по бедрата си и надолу и назад по краката.

На Хартман не му беше необходимо да гледа лицето й, за да знае, че тя би предпочела да го удуши с нея. Той метна кърпата си на врата си и взе чорапи и бельо. Не беше съвсем сух, но имаше само четири минути да се облече, преди да съобщи лошата новина на помощниците си и на командирите на отделения — и това изобщо не го радваше.

Като командир, който се грижеше съвестно за хората си, той можеше да разбере нежеланието на Мери-Ан да изостави войниците си, но се подразни, като откри, че тя изглежда по-загрижена за тях, отколкото за него. След по-малко от тридесет минути щеше да отлети и да го остави с начумерения екипаж и нежелания проблем да се оправя два месеца с още шестдесет и четирима недоволни.

Той вдигна ципа на работния си комбинезон в защитен цвят и си сложи жълтата бейзболна шапка под установения ъгъл. Андерсън, вече по пликчета и тениска, пъхаше нещата си в полевата си раница. Все още беше с гръб към него.

— Стига, Мари… не се сърди. Тази нова задача ще е трудна за всички.

Тя се обърна. Стиснатите й устни бяха изкривени в кисела усмивка.

— За всички, освен за мен. Прав си. Ти си последният, на когото трябва да се сърдя. Извинявай.

— Не казвай „извинявай“. Просто кажи довиждане.

Прегърнаха се топло. Андерсън долепи лице до неговото.

— До следващия път, а?

— Разбира се. И не се тревожи за хората си. Няма да е пътуване за развлечение, но ще направя всичко възможно да се погрижа за тях. Устните им се срещнаха за кратко, после, когато се пуснаха с нежелание, Хартман взе ръчния си часовник. — Кристо! Закъснял съм! — Той го сложи на ръката си, стисна я за рамото и прошепна: — Слушай, този Брикман… Къде отиде, след като напусна станцията?

— Сложиха му качулка на главата, оковаха го и го откараха в Санта Фе със скайрайдър от Биг Ред Уан, откъдето са го предали на началника на военната полиция на Ню Мексико да го отведе в Гранд Сентрал. А от Гранд Сентрал ни посъветваха да изтрием името му от дневника на базата.

Хартман кимна.

— Това обяснява защо не ни беше изпратена информация. Ние все още го водим за убит в акция.

— Не разбирам — каза Андерсън. — След като е бил изпратен в Гранд Сентрал като нарушител миналия ноември, какво, по дяволите, прави горе в снега в Айова?

— Права си — съгласи се Хартман. — Но дори да го намеря, ние с теб никога няма да научим отговора. Младият господин Брикман е от списъка за специално третиране — ти ми го каза.

Глава 2