Кървави книги-том 2

Когато посегна да я сграбчи, обувката се прекатури с форта надолу и падна в тъмнината.

Стив нададе отчаян крясък, който не стигна до ушите му.

О, ако можеше само да чуе как пада; ако можеше да преброи секундите на полета ѝ. Да чуе как тупва на дъното на шахтата. Тогава щеше поне да знае колко метри го делят от смъртта му.

Не издържаше повече. Преобърна се по корем, провря ръце в дупките на решетката и закрещя:

— И аз ще си отида! И аз ще си отида!

Не можеше да понесе очакването да падне в мрака, да падне във виещата тишина; искаше да последва обувката си към дъното на тъмната шахта, да умре и да сложи край на тази игра веднъж завинаги.

— Ще си отида! Ще си отида! Ще си отида! — крещеше той. Молеше се на гравитацията.

Решетката под него се раздвижи.

Нещо се беше счупило или скъсало. Някакъв щифт, верига или въже, което държеше решетката на мястото ѝ. Стив вече не лежеше хоризонтално, а се плъзгаше по пръчките, които се накланяха към мрака.

Шокиран, той осъзна, че крайниците му вече не са оковани.

Щеше да падне.

Човекът искаше той да падне. Лошият човек. Как му беше името? Куейк? Куейл? Куоръл…5

Решетката се наклони още повече и Стив я сграбчи механично с две ръце. В края на краищата може би не искаше да падне като обувката си? Може би животът, един допълнителен миг живот си заслужаваше да се задържи…

Мракът под ръба на решетката е толкова дълбок; кой знае какво се спотайва в него?

Звуците на паниката в главата му се увеличиха. Туптенето на проклетото му сърце, шипящият звук на слузта, сухото стържене на небцето. Хлъзгави от потта, дланите му започнаха да изпускат метала. Гравитацията го зовеше. Предявяваше правата си над масата на неговото тяло, искаше той да падне. Стив надникна през рамо към зейналата бездна и за момент му се стори, че вижда под себе си да помръдват чудовища. Абсурдни, налудничави същества с груби очертания, тъмни силуети в мрака. Противни графити от неговото детство, които протягаха нокти, за да го сграбчат за краката.

— Мамо — каза той, когато ръцете му го предадоха на ужаса.

Мамо.

Това беше думата. Куейд я чу ясно в цялата ѝ баналност.

— Мамо!

Когато Стив се стовари на дъното на шахтата, вече беше изгубил представа колко дълго е падал. В момента, в който ръцете му изпуснаха решетката и той разбра, че мракът ще го докопа, съзнанието му се изключи. Остана само животинската му същност, с чиято помощ той успя да отпусне мускулите на тялото си, за да намали пораженията от удара. Останалата част от него, всичко, освен най-елементарните реакции, се разпадна и парчетата отлетяха в дълбините на неговата памет.

Когато светлината най-сетне дойде, Стивън вдигна очи към вратата, където стоеше човек с маска на Мики Маус, и му се усмихна. Беше детска усмивка, усмивка на благодарност към комичния спасител. Остави се човекът да го хване за глезените, за да го извлече от голямата кръгла стая, в която лежеше. Панталоните му бяха мокри и Стив съзнаваше, че се е изпуснал насън. Независимо от това смешният мишок го целуна щедро.

Докато Мики Маус го извличаше от стаята за изтезания, главата на Стивън се клатушкаше свободно на раменете му. На пода до нея имаше обувка. А на няма и два метра над нея се виждаше решетката, от която бе паднал.

Тези неща не означаваха нищо за него.

Позволи на Мишока да го настани седнал в някаква светла стая. Позволи да му бъде върнат слухът, въпреки че всъщност не го искаше. Беше забавно да наблюдава света без звук, това го караше да се смее.

Пи вода и хапна малко сладък кейк.

Беше уморен. Искаше да поспи. Искаше мама. Но Мишока, изглежда, не разбираше всичко това, затова Стивън се разплака, ритна масата и събори чиниите и чашите на пода. После избяга в съседната стая и запрати във въздуха всички листове хартия, която намери. Беше хубаво да ги гледа как летят нагоре-надолу. Някои падаха с лицевата страна нагоре, други с лицевата страна надолу. На някои имаше изписан текст. Други бяха снимки. Ужасни снимки. Снимки, които го караха да се чувства странно.

Бяха все фотографии на мъртви хора. На някои имаше малки деца, на други пораснали деца. Бяха легнали или излегнати, а по лицата и телата им имаше големи рани; рани, през които се виждаше бъркотията отдолу — някаква пихтия от лъщящи и разтечени неща. А навсякъде около мъртвите хора — черна боя. Не на локви, а размазана, с петна от пръсти и отпечатъци от длани, истинска мацаница.

На три-четири от снимките се виждаше какво е причинило раните. Стив знаеше как се нарича.

Брадва.

В лицето на една жена беше забита брадва — почти до дръжката. Имаше брадва в крака на един мъж и друга, която лежеше на кухненски под до някакъв труп.

Този човек колекционираше снимки на мъртви хора и брадви — нещо, което на Стив му се видя странно.

Това беше последната му мисъл. Добре познатата миризма на хлороформ изпълни главата му и той изгуби съзнание.

* * *

Мръсният вход миришеше на застояла урина и прясно повръщано. Неговото повръщано; беше оповръщал цялата предница на тениската си. Опита да се изправи, но краката не го слушаха. Беше много студено. Гърлото го болеше.