Кървави книги-том 2

После чу стъпки. Изглежда, Мишока се връщаше. Може би щеше да го заведе вкъщи.

— Ставай, синко.

Не беше Мишока, а полицай.

— Какво си се проснал такъв? Казах да станеш.

Стив се изправи на крака, като се подпираше на ронливите тухли. Полицаят го освети с фенерчето си.

— Мили боже — възкликна той и на лицето му се изписа отвращение. — Грозна картинка. Къде живееш?

Стив поклати глава, забил поглед в оповръщаната си тениска като засрамен ученик.

— Как се казваш?

Не можеше да си спомни.

— Името ти, хлапе?

Опитваше се. Само полицаят да не викаше така.

— Хайде, вземи се в ръце.

Думите не му говореха почти нищо. Стив усети, че очите му се насълзяват.

— Вкъщи.

Вече хленчеше и подсмърчаше, чувстваше се напълно изоставен. Искаше да умре — да легне на земята и да умре.

Полицаят го разтърси.

— Надрусан ли си? — Той завлече Стив под светлината на уличните лампи и се вгледа в мокрото му от сълзи лице. — По-добре се размърдай.

— Мама — каза Стив. — Искам мама.

Думите промениха коренно ситуацията.

Полицаят внезапно реши, че този спектакъл е повече от отвратителен, повече от жалък. Малкото копеле с кървясалите очи и оповръщаната тениска започваше наистина да му лази по нервите. Прекалено много кинти, всякакви гадости във вените и никаква дисциплина.

„Мама“ беше капката, която преля чашата на търпението му. Полицаят заби юмрука си в стомаха на хлапето — силен, умел и ефективен удар. Стивън се преви разреван.

— Млъкни, синко.

Удари наркоманчето още веднъж, за да му омекнат краката, после го хвана за косата и повдигна лицето му към своето.

— На малоумен ли ми се правиш?

— Не. Не.

Стив не знаеше какво е малоумен, просто искаше да се хареса на полицая.

— Моля ви — каза той, като се разплака отново, — заведете ме вкъщи.

Полицаят беше объркан. Хлапето не се съпротивляваше и не настояваше за правата си, както правеха повечето отворковци. Така свършваха обикновено — на земята, с окървавени носове, като молеха за социален работник. Това хлапе просто плачеше. Май не беше в ред. Може би на малкия лигльо наистина му хлопа дъската. А той го наби. По дяволите. Почувства се отговорен за момчето. Хвана Стив за ръката и го поведе през улицата към колата си.

— Влизай.

— Заведете ме…

— Ще те заведа вкъщи, синко. Ще те заведа вкъщи.

* * *

В приюта претърсиха дрехите на Стив, но не намериха никакви документи за самоличност; прегледаха тялото му за бълхи и косата за гниди. След това полицаят си тръгна, от което Стив изпита облекчение. Този човек не му харесваше.

Хората в приюта започнаха да го одумват, все едно не беше в стаята. Обсъдиха колко е млад, умственото му развитие, дрехите, външността му. После му дадоха парче сапун и му показаха душовете. Той постоя десетина минути под студената струя и се избърса с мърлява хавлиена кърпа. Не се обръсна, въпреки че му бяха заели самобръсначка. Не си спомняше как се прави.

След това му дадоха някакви стари дрехи, които Стив хареса. Не бяха толкова лоши тези хора, въпреки че говореха за него все едно го нямаше. Един от тях — едър мъж с прошарена брада — дори му се усмихна. Усмихна му се като на куче.

Причудливи дрехи му бяха дали. Бяха или прекалено големи, или твърде малки. И различни на цвят: жълти чорапи, мръснобяла тениска, панталони на тънки райета, създадени за някой чревоугодник, износен пуловер, тежки обувки. Обличането му достави удоволствие и той нахлузи две тениски и два чифта чорапи, когато никой не гледаше към него. Няколкото ката памук и вълна му вдъхнаха увереност.

После му тикнаха билет за легло в ръката и го оставиха да чака да отключат общите спални. Стив чакаше търпеливо за разлика от други мъже в коридорите. Много от тях викаха, обиждаха се с неприлични думи и се плюеха. Това го уплаши. Всичко, което искаше, беше да заспи. Да легне и да спи.

В единадесет часа един от надзирателите отключи вратата на спалното и безпризорните мъже влязоха в колона по един, за да си намерят желязно легло за през нощта. Спалното помещение, което беше обширно и лошо осветено, миришеше на дезинфектант и стари хора.

Като избягваше погледите и вършеещите ръце на другите бездомници, Стив се добра до разнебитено легло, застлано с тънко одеяло, и легна върху него. Беше заобиколен от кашлящи, мърморещи и плачещи мъже. Един от тях се взираше в тавана с отпусната върху сивата възглавница глава и си казваше вечерните молитви. Стив реши, че това е добра идея и изрецитира собствената си детска молитва:

— Благи Исусе, кротък и смирен,

виж това малко дете,

смили се над моята… Каква беше думата?

Смили се над моята наивност,

позволи ми да дойда при теб.

Това го накара да се почувства по-добре и сънят, който му донесе утеха, беше спокоен и дълбок.

* * *