Кървави книги-том 2

Луната вече грееше високо в небето и лъчите ѝ проникваха през прозореца, минаваха през вратата и осветяваха стълбищната площадка. Нямаше нужда да пали лампата. Виждаше всичко, което искаше. Площадката бе празна както винаги.

Тогава най-долната стълба изскърца съвсем тихо, сякаш под тежестта на нечий дъх.

Ужасът сграбчи Куейд.

Ново скърцане — абсурдният сън се изкачваше по стълбите към него. Трябваше да е сън. В крайна сметка той не познаваше никакви клоуни, никакви убийци с брадви. Така че как е възможно онзи абсурден образ, образът, който го будеше нощ след нощ, да бъде нещо повече от сън?

И все пак някои сънища бяха толкова нелепи, че може би бяха пророчески.

„Никакви клоуни“ — каза си Куейд, докато се взираше във вратата, в стълбището и в петното лунна светлина. Той познаваше единствено лесни за пречупване съзнания, които бяха толкова слаби, че не можеха да му предоставят добро обяснение за естеството и произхода на паниката, обзела го в момента, нито средство за избавление от нея. Те просто се пречупваха, рухваха при най-слабите признаци на ужас.

Той не познаваше никакви клоуни, никога не бе познавал и никога нямаше да познава.

И тогава то се появи — лицето на смешника. Бледо, почти бяло на лунната светлина, младежко, насинено, небръснато и подпухнало, ухилено по детски. От вълнение клоунът си бе прехапал устната. Долната му челюст бе изцапана с кръв, а венците му изглеждаха почти черни. И все пак беше клоун. Всичко в него беше клоунско, дори несъразмерните дрехи, които изглеждаха нелепо и жалко.

Само брадвата не подхождаше на широката му усмивка.

Тя отразяваше лунната светлина, докато маниакът правеше къси разсичащи движения с нея, а черните му очички проблясваха в очакване на предстоящото забавление.

Когато наближи върха на стълбището, клоунът спря, за да се наслади на ужаса на Куейд, като продължаваше да се усмихва.

Краката на Куейд омекнаха и той падна на колене.

Клоунът изкачи още едно стъпало с подскок, а злонамерено блестящите му очички не изпускаха от поглед Куейд. Брадвата се люлееше напред-назад в белите му ръце, сякаш се подготвяше за убийствен удар.

Куейд го познаваше.

Това беше неговият ученик: опитното му зайче, приело образа на неговия ужас.

Той. Измежду всички хора. Глухото момче.

Клоунът направи нов, по-голям скок и издаде дълбок гърлен звук, който прозвуча като крясък на чудновата птица. Брадвата описваше все по-широки дъги във въздуха, всяка по-смъртоносна от предишната.

— Стивън — каза Куейд.

Името не означаваше нищо за Стив. Той видя как устата на Куейд се отваря и после се затваря. От нея може би излезе звук, а може би не. За него беше без значение.

Клоунът изкрещя пронизително и вдигна с две ръце брадвата над главата си. В същия миг малкият му весел танц премина в бяг — той прескочи последните две стъпала и се втурна в осветената от луната спалня.

Куейд се завъртя настрани, за да избегне смъртоносния удар, но не го направи достатъчно бързо, нито достатъчно елегантно. Острието разсече въздуха и се вряза в задната част на ръката му, като откъсна по-голямата част от трицепса, раздроби раменната му кост и разцепи предмишницата, пропускайки на косъм артерията.

Писъкът на Куейд можеше да бъде чут през десет къщи, само че тези къщи бяха разрушени. Нямаше кой да го чуе. Нямаше кой да дойде, за да го спаси от клоуна.

Нетърпелива да бъде използвана по предназначение, брадвата започна да сече бедрото на Куейд, сякаш цепеше дънер. В плътта зейнаха дълбоки по десетина сантиметра рани, които излагаха на показ мускула, костта и костния мозък на философа. След всеки удар клоунът издърпваше острието, а тялото на Куейд подскачаше като марионетка.

Куейд пишеше. Куейд се молеше. Куейд убеждаваше клоуна да спре.

Клоунът не чу нито дума.

Чуваше единствено шума в главата си: подсвиркванията, възклицанията, свистенето и бученето. Беше се оттеглил на място, откъдето никакви разумни аргументи и заплахи не можеха да го накарат да излезе. Където туптенето на сърцето му беше закон, а бученето на кръвта му — музика.

Как танцуваше това глухо момче; танцуваше като обезумяло, докато гледаше как мъчителят му отваря и затваря уста досущ като риба, а покварените му мисли притихват завинаги. Как шуртеше кръвта! Как бликаше и пръскаше!

Малкият клоун се смееше на забавната гледка. Можеше да се забавлява цяла нощ. Брадвата му беше верен приятел, схватлив и проницателен. Тя можеше да реже и да прерязва, да сече и да отрязва, но ако бяха достатъчно хитри, двамата с нея можеха да запазят човека жив още дълго, дълго време.

Стив беше щастлив като агне. Нощта беше пред тях, а всичката музика, която би искал да чуе, звучеше в главата му.

И когато срещна празния поглед на клоуна през обагрения с кървави пръски въздух, Куейд разбра, че в света има по-лоши неща от ужаса. По-лоши и от самата смърт.

Имаше болка без надежда за изцеление. Имаше живот, който отказваше да свърши дълго, след като умът е помолил тялото да спре да функционира. И най-лошото — имаше сънища, които се сбъдваха.

Адска надпревара