Кървави книги-том 2

Куейд седеше в тъмнината. Ужасът го бе обзел отново, по-лош от всякога. Беше се сковал от страх; така се бе вцепенил, че не можеше да стане от леглото и да запали лампата. Ами ако този път, точно този път, ужасът му беше реален? Ако човекът с брадвата беше пред вратата от плът и кръв? Ухилен налудничаво и танцуващ, като дявол на стълбищната площадка, също като в сънищата на Куейд: танцуващ и ухилен, ухилен и танцуващ.

Нищо не помръдваше. Стълбите не скърцаха, никой не се кискаше в сенките. В крайна сметка не беше той. Куейд щеше да оживее до сутринта.

Тялото му се поотпусна. Куейд стъпи на пода и светна лампата. Стаята действително беше празна. В къщата бе тихо. Видя стълбищната площадка през отворената врата. И там, разбира се, нямаше никакъв човек с брадва.

* * *

Крясъците събудиха Стив. Все още беше тъмно. Не знаеше колко дълго е спал, но крайниците вече не го боляха толкова. Като се подпря на лакти, той се надигна до полуседнало положение и погледна към отсрещния край на спалното, за да види за какво е врявата. През четири редици легла от неговото двама мъже се биеха. Не ставаше ясно каква е причината. Бяха се вкопчили един за друг като момичета (гледката разсмя Стив), пищяха и се дърпаха за косите. На лунната светлина кръвта по лицата и ръцете им изглеждаше черна. Единият от двамата, по-възрастният, падна върху леглото си, като крещеше:

— Няма да отида на Финчли Роуд! Няма да ме принудиш. Не ме удряй! Аз не съм твоят човек! Не съм!

Другият не обърна внимание на думите му; беше прекалено глупав или прекалено ядосан, за да проумее, че старецът моли за милост. Биячът бе събул едната си обувка и налагаше жертвата си с нея, насърчаван от сеирджиите. Стив чуваше плющенето от ударите, сблъсъка на тока с главата на човека. При всеки удар зрителите крещяха одобрително, а виковете на възрастния мъж отслабваха.

В спалното помещение влезе някой и насърчителните викове заглъхнаха. Стив не видя кой влезе; зрителите препречваха видимостта към вратата.

Видя обаче как победителят запрати обувката си във въздуха, като изкрещя едно последно: „Шибаняк!“

Обувката.

Стив не можеше да откъсне очи от обувката. Тя се издигна във въздуха, като се преобръщаше, после се стовари върху голите дъски като простреляна птица. Стив я видя ясно, по-ясно от всичко, което бе виждал от много дни насам.

Тя падна недалеч от него.

Падна с трясък.

Падна на една страна. Както бе паднала неговата обувка. Неговата. Онази, която бе изхлузил с крак. Върху решетката. В стаята. В къщата. На Пилгрим Стрийт.

* * *

Куейд се събуди от същия сън. Пак стълбището. Той стои на горната площадка и гледа в тунела от стълби, докато абсурдният силует, едновременно смешен и ужасяващ, се изкачва на пръсти към него, като се киска на всяко стъпало.

За пръв път сънуваше два пъти този сън в една и съща нощ. Провеси ръка от ръба на леглото и потърси пипнешком бутилката, която държеше на пода. После започна да пие жадно.

* * *

Стив мина покрай групата ядосани мъже, без да обръща внимание на виковете им, нито на стоновете и ругатните на стареца. Надзирателите се опитваха да овладеят безредиците. Повече нямаше да пускат стария Кроули в общежитието — той винаги предизвикваше насилие. Това приличаше на бунт; щеше да им отнеме часове да успокоят отново всички.

Никой не попита Стив къде отива, когато той прекоси коридора, мина през вратата и влезе в преддверието на приюта. Летящите врати бяха затворени, но нощният въздух, който проникваше през тях, беше резлив преди зазоряване и миришеше на свежест.

Малката приемна беше празна и през отворената врата Стив видя пожарогасителя, който висеше на стената. Беше червен и лъскав; до него имаше дълъг черен маркуч, навит като спяща змия върху червен бидон. А до тях, окачена с две скоби на стената — брадва.

Една много хубава брадва.

Стивън влезе в приемната. Някъде наблизо се разнесе тропот от бягащи стъпки, последван от викове и изсвирване. Но никой не дойде да притеснява Стив и той се сприятели с брадвата.

Първо ѝ се усмихна.

Извивката на острието му се усмихна в отговор.

После я докосна.

На брадвата, изглежда, ѝ харесваше да бъде докосвана. Беше прашна, явно неизползвана от дълго време. Твърде дълго. Искаше да я вземат, да я галят и да ѝ се усмихват. Стив я свали внимателно от скобите и я мушна под якето си на топло. После излезе от приемната, мина през летящите врати и тръгна да търси другата си обувка.

* * *

Куейд се събуди отново.

* * *

Стив откри бързо правилната посока. Докато вървеше към Пилгрим Стрийт, походката му стана пружинираща. Чувстваше се като клоун с всички тези ярки дрехи, торбести панталони и глупави обувки. Смешник, нали? Беше толкова комичен, че се разсмя.

Вятърът започна да се блъска в него, да го шиба бясно, да фучи през косата му, а очните му ябълки станаха студени като бучки лед.

Стивън се затича, заподскача и затанцува лудешки по улиците, бял под лампите и черен между тях. Сега ме виждате, сега не. Сега ме виждате, сега…

* * *

Този път не сънят събуди Куейд. Този път бе чул шум. Да, шум.