Кървави книги (Том 3)

Той се изсмя на молбите на Гисинг, хвана го за единия крак и го завъртя с главата надолу. Изчака писъците да утихнат, мушна ръка между потръпващите крака на детектива и напипа мъжествеността му. Не беше голяма. Направо се беше сгърчила от страх.

Гисинг ломотеше нещо, но думите му бяха лишени от смисъл. Единственият звук, който Краля разбра, беше високият пронизителен писък, съпровождащ всяко кастриране. Когато приключи с мъжа, го захвърли край колата.

Тогава усети миризмата: пробитият двигател пушеше. Роухед не беше обикновен звяр, огънят не го плашеше. Изпитваше уважение към него, но не и страх. Огънят е просто инструмент — беше го използвал многократно, за да изгаря враговете си в леглата им.

Когато бензинът се запали, във въздуха изригнаха пламъци и той отстъпи назад. Лъхна го горещина, космите по предната част на тялото му замирисаха на изгоряло. Но Роухед беше запленен от спектакъла и искаше да го види докрай. Огънят се втурна по кръвта на металния звяр, погълна Гисинг и заблиза бензиновите струи като куче, попаднало на диря от пикня.

Краля изгледа представлението и научи нов смъртоносен урок.

* * *

Преподобният Кут се бореше да не заспи сред хаоса в кабинета си. Беше прекарал голяма част от вечерта при олтара първо в компанията на Деклан, после сам. Тази вечер нямаше молитви, само скициране. На бюрото пред него лежеше копие на резбата върху олтара и Кут се взираше в него от цял час. Усилията му оставаха безплодни. Или резбата нямаше особен смисъл, или въображението му беше ограничено. И в двата случая не можеше да разгадае рисунката. Изобразяваше погребение, но това беше всичко, което можеше да каже. Тялото на покойника изглеждаше малко по-голямо от наобиколилите го хора, но в него нямаше нищо необикновено. Той си помисли за кръчмата „Дългуча“ и се усмихна. Нищо чудно някой средновековен шегаджия да бе решил да увековечи погребението на пивовар под покривалото на олтара.

Вечно изоставащият часовник в коридора отброи петнадесет минути след полунощ, което означаваше, че е почти един. Кут се изправи, протегна се и угаси лампата. Обгърна го сиянието на луната, което се процеждаше между завесите на прозореца. Имаше пълнолуние и светлината, макар и студена, беше ярка.

Преподобният сложи решетката пред камината и излезе в тъмния коридор, като затвори вратата след себе си. Часовникът тиктакаше шумно. От посоката, в която се намираше Гаудхарст18, се разнесе вой на линейка.

„Какво става?“, зачуди се той и отвори входната врата, за да надникне навън. На хълма се виждаха светлините на кола, видя и полицейска лампа, която примигваше по-ритмично и от тиктакането зад гърба му. Произшествие на северния път. Зимата беше далеч, за да има лед, а и не беше толкова студено. Погледа светлините, които приличаха на диаманти върху гърба на кит, после колата се изгуби. Всъщност беше доста мразовито. В такова време човек не трябваше да стои…

Той се намръщи: беше зърнал някакво движение в далечния край на църковния двор, под дърветата. Лунната светлина превръщаше пейзажа в черно-бял офорт. Черни тисове, сиви камъни, бяла хризантема, разцъфнала върху гроб. И огромен черен силует в сянката на тисовете, очертан на фона на мраморния паметник отзад.

Обутият в чехли Кут направи крачка навън.

Гигантът не беше сам. Някой беше коленичил пред него — по-дребна фигура, несъмнено човешка, с вдигнато нагоре лице, осветено от луната. Беше Деклан. И дори отдалеч си личеше, че се усмихва на своя господар.

Кут реши да се приближи още малко, за да разгледа по-добре кошмара. Направи втора крачка, после трета и чакълът изхрущя под стъпките му.

Гигантът се размърда в сенките. Дали не се обръщаше към него? Кут изтръпна. „Не, нека да е глух; моля те, Боже, не му позволявай да ме види, направи ме невидим.“

Молитвата му бе чута. Гигантът не показа с нищо, че е забелязал приближаването му. Кут събра смелост и тръгна по плочките между гробовете, като се прокрадваше със затаен дъх от паметник на паметник. Вече се намираше на броени крачки от двете фигури и видя, че главата на съществото е приведена към клисаря, чу и звука, който излизаше от гърлото му — като стържене на шкурка по повърхността на камък. Но това не беше всичко.

Одеждите на Деклан бяха разкъсани и изцапани, слабите му гърди — оголени. Гръдната кост и ребрата лъщяха на лунната светлина. Състоянието и позата му бяха недвусмислени. Това беше явно преклонение. После Кут чу шуртенето; пристъпи напред и видя бляскавата, дебела като въже струя, с която гигантът обливаше повдигнатото към себе си лице. Тя се плискаше в отворената уста на Деклан и се стичаше по торса му. Чудовищното кръщение караше очите на мъжа да светят от радост и той въртеше безспир глава, за да бъде осквернен напълно.

Миризмата на чудовищната урина лъхна Кут. Беше кисела и противна. Как понасяше допира ѝ Деклан? Как можеше да се къпе в нея? На Кут му се прииска да изкрещи, да спре тази поквара, но и малкото, което виждаше от звяра в сенките, бе ужасяващо. Фигурата беше прекалено висока и широка, за да принадлежи на човек.