Кървави книги (Том 3)

Преподобният вдигна бастуна и го стовари върху лакътя на звяра, където имаше най-малко плът и костта бе най-уязвима. Оръжието се строши, но ударът свърши работа. От външната страна на вратата се разнесе нов вой и Роухед побърза да си издърпа ръката. Когато пръстите се скриха, Кут затръшна вратата и я залости. След няколко секунди звярът нападна отново, като този път заблъска с юмруци по нея. Пантите започнаха да поддават, дървото застена. Скоро щеше да я разбие. Беше силен, а сега и ядосан.

Свещеникът прекоси коридора и вдигна телефона. Полицията, каза си той и започна да набира. Колко време щеше да мине, преди Роухед да се досети, че може да зареже вратата и да нападне прозорците? Те бяха с малки стъкла, свързани помежду си с оловни шини, но нямаше да го спрат задълго. Навярно разполагаше с броени минути, може би дори със секунди: зависи колко умен беше звярът.

В мозъка му, освободен от хватката на Роухед, бушуваше хор от откъслечни молитви и желания. „Ако умра — откри, че си мисли той, — ще бъда ли възнаграден на небето, че ме е споходила необичайно жестока смърт за един селски свещеник? Има ли компенсация в рая за свещеници, разчленени в преддверието на собствения им вестиарий?“

Имаше само един дежурен служител в полицейското управление — другите бяха на северния път, за да разчистят остатъците от партито на Гисинг. Той не разбра почти нищо от умолителното ломотене на преподобния Кут, но чу звука от цепещо се дърво и придружаващия го вой.

Полицаят затвори телефона и извика помощ по радиостанцията. Патрулът на северния път му отговори след двадесет, може би двадесет и пет секунди. През това време Роухед строши централния панел на вратата и се зае да руши остатъка от нея. Разбира се, патрулните полицаи не знаеха това. След гледките, с които се бяха сблъскали през последния час — овъгленото тяло на шофьора и липсващата мъжественост на Гисинг, — те се чувстваха като военни ветерани и нищо не можеше да ги смути. На дежурния полицай му отне цяла минута, за да ги убеди, че Кут се нуждае спешно от помощ. Междувременно Роухед проникна във вестиария.

* * *

След като видя от хотелската си стая примигващите на хълма светлини и чу сирените и воя на Роухед, Рон Милтън усети, че го обземат съмнения. Това ли беше тихото и спокойно село, в което възнамеряваше да се засели със своето семейство? Той сведе очи към Маги, която се бе събудила от шума и бе заспала отново, погледна и почти празното шишенце със сънотворни таблетки на нощното ѝ шкафче. Знаеше, че ще му се присмее, ако разбере, но изпитваше желание да я защитава, да бъде нейният герой. Само че тя беше тази, която изкара вечерен курс по самоотбрана, докато той се отпусна и надебеля от скъпи обяди. И сега, докато я наблюдаваше как спи, Рон изпитваше необяснима тъга, че притежава толкова малка власт над живота и смъртта.

* * *

Роухед стоеше задъхан сред дървените отломки в антрето на вестиария. Масивното му тяло беше цялото в трески и кървеше от десетки повърхностни рани. Миризмата на киселата му пот изпълваше коридора като мирис на тамян.

Той подуши наоколо, но мъжът беше избягал. Озъби се разочаровано, изпусна със свистене поетия въздух и се втурна към канцеларията. Там беше топло и уютно — бе усетил топлината дори от десет метра. Преобърна бюрото и счупи два стола, за да освободи повече място за себе си, но най-вече заради желанието да руши, после захвърли настрани решетката на камината и седна до нея. Топлината го обгърна — целебна и жива. Пропълзя по лицето, по плоския му корем и по крайниците му и го изпълни с блаженство. Сгря кръвта му и усещането му припомни други огньове — огньове, които бе палил в полета с изкласила пшеница.

Спомни си и един пожар, който се опитваше да забрави, но не можеше; унижението от онази нощ щеше да го преследва вечно. Бяха подбрали момента много грижливо — по средата на лятото, когато не беше валяло от два месеца. Шубраците в Дивия лес бяха сухи като прахан, дори дърветата се бяха подпалили лесно. Беше изскочил от убежището си със сълзящи очи, объркан и уплашен, а те го бяха посрещнали с копия, мрежи и онова… нещо, което го подчини.