Кървави книги (Том 3)

Извън падината нямаше лампи и Роухед взе да се успокоява. Можеше да се слее с мрака, със земята, беше го правил хиляди пъти. Прекоси едно поле. Ечемикът още не беше ожънат, класовете му бяха натежали от плод. Той тичаше и тъпчеше стъблата и семената. Преследвачите зад гърба му вече губеха следата. Колата, в която се бяха натъпкали, беше спряла на пътя — виждаше светлините ѝ, една синя и две бели. Враговете му крещяха един през друг заповеди — думи, които Роухед не разбираше. Но той познаваше хората. Те се плашеха лесно. Нямаше да го преследват повече тази нощ; щяха да използват тъмнината като оправдание да преустановят търсенето и щяха да си кажат, че раните му и без това са смъртоносни. Щяха да уверяват децата си, че е така. Той се изкачи на върха на хълма и погледна надолу към долината. Пътят приличаше на змия, фаровете на колата бяха нейните очи, а селото — колело от топла светлина с главина, която примигваше в синьо и червено. Около тях се простираше море от черни хълмове, над което висяха гроздове от звезди. През деня долината щеше да прилича на кувертюра с размерите на град играчка. През нощта изглеждаше безкрайна, повече негова, отколкото тяхна.

Враговете оправдаха очакванията му — вече се връщаха в колибите си. Преследването беше приключило, поне за тази нощ.

Роухед легна на земята и се загледа в една падаща звезда на югозапад: къса, ярка черта, която освети края на един облак, после изчезна. До утрото оставаха много целебни часове. Скоро щеше отново да е силен. И тогава… тогава щеше да изгори всички.

* * *

Кут не беше мъртъв, но беше на косъм от смъртта, така че нямаше голяма разлика. Осемдесет процента от костите в тялото му бяха пукнати или счупени; лицето и врагът му бяха жестоко разкъсани; една от ръцете — смачкана до неузнаваемост. Със сигурност щеше да умре. Беше въпрос на време и желание.

* * *

Хората в селото, които бяха зърнали нещичко от събитията в падината, вече съчиняваха истории… и видяното с невъоръжено око придаваше достоверност и на най-фантастичните измислици. Хаосът в двора на църквата, разбитата врата на ризницата, оградената с полицейска лента кола на северния път… Каквото и да се бе случило през тази съботна нощ, то щеше да се помни дълго.

Неделната служба по случай празника на жътвата не се състоя, което не изненада никого.

— Искам да се върнем в Лондон — настояваше Маги.

— Вчера искаше да останем. Да бъдем част от общността.

— Беше в петък, преди да се случи… всичко това. Има маниак на свобода, Рон.

— Ако си тръгнем сега, няма да се връщаме.

— Какви ги говориш; разбира се, че ще се върнем.

— Тръгнем ли си сега, защото мястото е опасно, ще се откажем завинаги от него.

— Това е нелепо.

— Ти беше тази, която настояваше да ни забележат, да видят, че сме съпричастни на селската общност. Е, трябва да бъдем съпричастни и в този тежък момент. И аз смятам да остана, докато всичко това не приключи. Ти се върни в Лондон, ако искаш. Вземи и децата.

— Не.

Той въздъхна тежко.

— Искам да видя как го хващат, който и да е той. Искам да знам, че всичко е наред, да го видя със собствените си очи. Само така ще можем да се чувстваме в безопасност тук.

Тя кимна неохотно.

— Добре, но нека се махнем поне за малко от хотела. Госпожа Блетър ще откачи. Не може ли да се поразходим с колата? Да вземем малко въздух…

— Да, защо не?

Беше мек септемврийски ден и природата, винаги готова да изненадва, блестеше от живот. Късни цветя надничаха от живите плетове край пътя, птици се стрелкаха над колата им. Небето беше лазурно, облаците — кремава фантазия. Когато семейството се озова на няколко километра от селото, ужасът от предходната нощ започна да избледнява и разкошното време повдигна духа му. С всеки изминат километър страховете на Рон се топяха. Не след дълго той запя.

Деби не спираше да мрънка от задната седалка.

— Горещо ми е, тате.

След това:

— Искам портокалов сок, тате.

А малко по-късно:

— Трябва да пишкам.

Рон реши да ѝ угоди и спря колата на един пуст участък от пътя. Децата бяха преживели много, днес можеше да ги поглези малко.

— Добре, скъпа, изпишкай се тук, после ще отидем да ти потърсим сладолед.

— Къде да направя пи-пи? — попита тя. Проклетият глупав израз; евфемизъм, научен от тъщата.

Маги се намеси. Тя се справяше по-добре от Рон в подобни ситуации.

— Можеш да отидеш зад плета.

Деби изглеждаше ужасена. Рон се усмихна с половин уста на Иън и момчето му отговори със същото. После се намръщи и продължи да чете оръфания си комикс.

— Няма ли да побързаш? — промърмори то. — После можем да отидем на някое по-прилично място.

„По-прилично място — помисли си Рон. — Има предвид някой град. Той е градско хлапе. Няма да е лесно да го убедя, че някой хълм с гледка е прилично място.“

Деби продължаваше да мрънка.

— Не мога тук, мамо.

— Защо не?

— Някой може да ме види.

— Никой няма да те види, скъпа — увери я Рон. — Направи каквото казва майка ти. — Той се обърна към Маги. — Мило, отиди с нея.

Маги не помръдна.

— Нищо ѝ няма.

— Няма да успее да прескочи сама портата.

— Отиди ти тогава.

Рон се усмихна насила, не искаше да спори с нея.

— Да вървим.