Кървави книги (Том 3)

Деби слезе от колата и той ѝ помогна да се прехвърли през желязната порта в нивата от другата страна. Тя вече беше ожъната. И миришеше… на земя.

— Не гледай — напомни му Деби с широко отворени очи. — Не трябва да гледаш.

Макар и само на девет, тя вече беше завършена манипулаторка. Служеше си с него по-добре, отколкото с клавишите на пианото, на което я учеха да свири. Рон го знаеше, дъщеря му също. Той се усмихна и затвори очи.

— Добре. Видя ли? Затворих очи. А сега, моля те, побързай.

— Обещай, че няма да надничаш.

— Няма да надничам. — „Боже мой, този номер се превръща в нейна запазена марка.“ — Побързай.

Рон погледна към колата. Иън продължаваше да чете на задната седалка и изражението му показваше, че е напълно погълнат от приключенията на евтините комиксови герои. Изглежда, половинчатата усмивка одеве беше всичко, което Рон щеше да получи от него. Момчето не се преструваше, не разиграваше театър. Явно смяташе, че изпълненията на сестра му са достатъчни.

Деби свали неделните си гащички и клекна зад плета, но след цялото това суетене не успя да пусне нито капка. А когато взе да се напъва, нещата само се влошиха.

Рон погледна към далечния край на полето, който се сливаше с хоризонта. Видя чайки, спорещи за някакво вкусно парченце. Позяпа ги известно време и започна да губи търпение.

— Хайде, скъпа.

Погледна отново към колата — сега Иън гледаше към него и на лицето му беше изписано отегчение или нещо подобно. А може би и дълбоко примирение?

Момчето извърна очи, после се зачете отново в „Утопия“.

И тогава Деби изпищя пронизително.

— Боже!

Рон се втурна към портата, следван по петите от Маги.

— Деби!

Когато се прехвърли от другата страна, момичето плачеше и се взираше в земята със зачервено лице.

— Какво има, за бога?

Тя взе да пелтечи. Рон проследи погледа ѝ.

— Какво става? — Маги още се бореше да прескочи портата.

— Нищо, нищо… всичко е наред.

От храсталаците в края на полето се подаваше мъртва къртица с изкълвани очи, разложеното ѝ тяло гъмжеше от мухи.

— Господи, Рон. — Маги го изгледа обвинително, сякаш той беше сложил проклетото животно там.

— Всичко е наред, съкровище. — Тя избута с лакът съпруга си и прегърна Деби.

Хленчът понамаля. „Градски хлапета — помисли си Рон. — Трябва да свикват с подобни гледки, ако ще живеят в провинцията. Тук няма улични чистачи, които да замитат прегазените котки всяка сутрин.“ Маги я люлееше и Деби малко по малко се успокояваше.

— Ще се оправи — каза той.

— Разбира се. Нали скъпа? — Тя ѝ помогна да си вдигне гащичките. Момичето продължаваше да подсмърча, желанието ѝ за уединение беше забравено.

Останалият в колата Иън слушаше хленча на сестра си и се опитваше да се съсредоточи върху комикса. „Готова е на всичко, за да ѝ обърнат внимание. Браво!“

Внезапно притъмня.

Иън вдигна очи от страницата, сърцето му се разтуптя шумно. На петнадесет сантиметра от рамото му някакво същество се наведе да надникне в автомобила с кошмарното си лице. Момчето отвори уста да изпищи, но езикът му отказа да помръдне. Усети, че подмокря седалката под себе си и зарита безпомощно, когато дългата, осеяна с белези ръка се пресегна през прозореца, за да го сграбчи. Ноктите на звяра го одраха по глезена и му скъсаха чорапа. Иън продължи да се бори и едната му нова обувка се изхлузи. Чудовището го стисна за крака и започна да го влачи към прозореца по мократа седалка. Гласът на момчето се завърна. Не беше точно неговият глас, а някакво жалко, глупаво подобие на глас, неспособно да изрази смъртния ужас, който изпитваше. Така или иначе, вече беше късно — звярът го беше измъкнал наполовина от колата. Увиснал във въздуха, Иън хвърли поглед към задното стъкло и сякаш насън видя баща си, който стоеше до портата с нелепа физиономия. Рон започна да се катери по нея, идваше да го спаси, да му помогне, но беше твърде, твърде бавен. Момчето знаеше, че е обречено от самото начало; беше сънувало, че умира така стотици пъти и баща му никога не пристигаше навреме. А тази уста беше по-голяма и от онази в сънищата му — бездънна дупка, в която го навряха с главата напред. Миришеше като казана за боклук зад училищния стол, само че милион пъти по-гадно. Иън понечи да повърне и звярът го захапа.

Рон не беше пищял през целия си живот. Винаги беше смятал, че писъците са присъщи само на другия пол. Но когато видя как чудовището се изправя и отхапва главата на сина му, откри, че пищи с всичка сила.

Роухед чу писъка и се обърна спокойно. Очите на мъжа и на звяра се срещнаха. Погледът на Краля прониза Милтън като копие, смрази го и го прикова на място. Магията беше нарушена от гласа на Маги, който прозвуча като погребална песен.

— Ооо… нее!

Рон се освободи от погледа на чудовището и се втурна към колата, към сина си. Но Роухед се беше възползвал от колебанието му, за да се наслади на момента, и вече се отдалечаваше, стиснал кървящата си жертва със зъби. Бризът улови няколко капки от кръвта на Иън и ги запрати назад към мъжа, който усети как се посипват по лицето му като нежен душ.

* * *