Кървави книги (Том 3)

Обзет от отчаяние, мъжът уви едната си ръка с парче от покривалото и бръкна в огъня, за да извади един пиринчен свещник. Горещината плъзна по ръката му и платът започна да пуши. Рон се върна при олтара и го заудря като бесен, докато дървото не се разцепи. Ръцете му изтръпнаха и станаха безчувствени — дори горещият свещник да беше направил мехури на дланите му, вече нямаше как да ги усети. А и какво значение имаше? На няколко сантиметра от него лежеше оръжие, трябваше само да го вземе. Членът му пулсираше, топките го боляха от желание.

— Ела при мен — чу се да казва, — хайде, хайде. Ела при мен. Ела.

Викаше това съкровище в прегръдките си, сякаш то беше момиче, което иска да вкара в леглото си и да обладае.

Дървената повърхност се трошеше. Задъхан от усилието, Рон откърти няколко по-големи парчета с основата на свещника.

Олтарът беше кух, точно както беше очаквал.

И празен.

Съвсем празен, ако не се брои един объл камък с размерите на малка футболна топка. Това ли беше наградата му? Не можеше да повярва колко незначително изглежда. И все пак въздухът продължаваше да е зареден с електричество; все пак кръвта му продължаваше да кипи. Той бръкна в дупката, която беше направил, и извади реликвата.

Отвън Роухед ликуваше.

Рон претегли камъка с безчувствената си ръка и пред очите му проблеснаха картини. Труп с горящи крака. Кошара в пламъци. Куче, което тича по улицата и се търкаля като жива огнена топка. Ето какво го очакваше навън.

И виновникът за пожара, срещу когото трябваше да се изправи с този камък.

Беше се доверил на Бог, беше разчитал на него половин ден, а Той го беше прекарал. Та това беше камък — просто шибан камък. Рон го въртеше отново и отново в ръцете си, мъчеше се да открие някакъв смисъл във вдлъбнатините и издатините му. Може би не беше обикновен камък? Пропускаше ли нещо?

Зад вратата в другия край на църквата се разнесоха звуци: трясък, вик, пращенето на огън. После в залата нахлуха със залитане двама души, съпроводени от дим и вопли.

— Подпали селото — каза един познат глас. Беше любезният полицай, който не вярваше, че чудовището е демон от ада. Опитваше се да говори спокойно, навярно заради спътницата си — госпожа Блетър от хотела, която стоеше до него по скъсана нощница. Гърдите ѝ бяха изложени на показ и подскачаха в такт с риданията ѝ, но тя явно не осъзнаваше, че е гола, дори не знаеше къде се намира.

— Бог да ни е на помощ — рече Айвънхоу.

— Тук няма никакъв шибан бог — чу се гласът на Деклан. Клисарят се надигна от земята и тръгна с несигурни крачки към новодошлите. Рон не можеше да види лицето му, но беше сигурен, че е неразпознаваемо. Госпожа Блетър го заобиколи и се втурна към олтара. Беше венчана тук, на мястото, на което Деклан беше запалил огън.

Рон не можеше да откъсне очи от тялото ѝ.

Беше възпълна, с провиснали гърди и толкова голям корем, че сигурно не можеше да види влагалището си от него. Но той беше надървен, главата му се въртеше…

И държеше нейно изображение. Боже мой, да: тя беше живият еквивалент на онова, което държеше. Жена. Камъкът всъщност беше статуетка на жена, една Венера, по-дебела и от госпожа Блетър, с корем, подут от деца, гърди като планини и влагалище, прилично на долина, което започваше от пъпа ѝ и се отваряше безсрамно към света. През цялото време жителите на Набожност се бяха кланяли на една скрита под покривалото богиня.

Рон слезе от олтара и хукна по пътеката, като изблъска настрани госпожа Блетър, полицая и лунатика.

— Не излизай навън! — обади се Айвънхоу. — То е там, пред църквата.

Рон стискаше здраво богинята, усещаше тежестта ѝ в ръцете си и черпеше увереност от нея. Зад гърба му клисарят извика предупредително към своя господар. Да, предупреждаваше го да се пази.

Той отвори с ритник вратата. Огънят беше навсякъде. Кошара в пламъци, труп с горящи крака (беше пощенският началник), бягащо куче с овъглена козина. И силуетът на Роухед на фона на огнените езици. Звярът се обърна към него. Може би беше чул предупрежденията, които крещеше Деклан, но по-вероятно беше разбрал, беше усетил по някакъв начин, че жената е била открита.

— Ето ме! — извика Рон. — Аз съм тук! Тук съм!

Роухед се запъти към него със спокойната походка на победител, който се наслаждава на триумфа си. Рон беше обзет от съмнения. Защо чудовището се приближаваше така нехайно? Не се ли боеше от оръжието, което той държеше?

Не беше ли видяло, не беше ли чуло, че го предупреждават?

Освен ако…

Мили боже!

Освен ако Кут е сбъркал. Освен ако той държеше най-обикновен, напълно безполезен камък.

И тогава го сграбчиха за гърлото.

Лунатикът.

— Шибаняк — процеди в ухото му Деклан.

Рон гледаше безпомощно как звярът се приближава, а лудият закрещя:

— Ето го! Хвани го! Убий го! Ето го!

Натискът върху гърлото на Рон внезапно изчезна, той хвърли поглед през рамо и видя, че Айвънхоу влачи ненормалника към стената на църквата. Разбитата уста на клисаря продължаваше да крещи:

— Ето го! Ето!