Кървави книги (Том 3)

Рон погледна отново към Роухед: звярът беше изминал разстоянието, което ги делеше; нямаше време да се защити, като вдигне камъка пред себе си. Но Роухед не се интересуваше от него — Деклан беше този, когото подушваше и чуваше. Айвънхоу пусна клисаря, а огромната ръка на чудовището се пресегна покрай Рон и сграбчи лунатика. Гледката, която последва, беше прекалено ужасна. Той извърна очи, за да не вижда ръцете, които разкъсваха Деклан, но чу как нечленоразделните молби се превръщат в крясъци на недоверие и агония. А когато погледна пак, по земята и стената вече нямаше нищо човешко…

… И Роухед се обръщаше, за да го разкъса по същия начин. Голямата глава се завъртя към Рон, страховитата паст зейна и той видя как огънят е наранил звяра. Възторгът от разрушенията го бе направил невнимателен — пламъците бяха изгорили лицето и горната част на торса му. Козината беше опърлена, гривата приличаше на стърнище, плътта от лявата страна на лицето му беше почерняла и покрита с мехури, а очните ябълки плуваха в слуз и сълзи. Ето защо беше последвал гласа на Деклан и го беше подминал — Роухед едва виждаше.

Но сега трябваше да го види. Трябваше.

— Тук… тук… — каза той. — Ето ме!

Звярът го чу. Невиждащите му очи се помъчиха да го фокусират.

— Тук! Тук съм!

В гърдите на Роухед се надигна ръмжене. Изгореното му лице го болеше; искаше да се махне оттук, да се скрие на хладно в някоя брезова горичка и да се излегне под лунната светлина.

Замъгленият му поглед попадна върху камъка, който човешкото същество прегръщаше като бебе. Не можеше да го види ясно, но все пак го позна. Този образ изгаряше съзнанието му. Измъчваше го и го вбесяваше.

Беше само символ, разбира се; символ на сила, не самата сила. Но за съзнанието на звяра нямаше разлика. За него камъкът беше онова, от което най-много се страхуваше — кървящата жена, зейналата дупка, която поглъща семе и изплюва деца. Тази жена, тази дупка, беше самият живот, безкрайното плодородие. И това го ужасяваше.

Роухед отстъпи назад и червата му се изпразниха. Страхът на лицето му вдъхна кураж на Рон. Възползвайки се от моментното си предимство, той тръгна към отстъпващия звяр и забеляза, че Айвънхоу събира съюзници около себе си — въоръжени фигури в края на полезрението му, нетърпеливи да нападнат подпалвача.

Силите му го напускаха. Камъкът, който беше вдигнал високо над главата си, натежа в ръцете му.

— Хайде — рече той на събиращите се селяни. — Хайде, убийте го! Убийте…

Те се спуснаха след гиганта още преди да е довършил.

Роухед не ги видя веднага, но ги надуши; сълзящите му очи не изпускаха от поглед жената.

Зъбите му изскочиха от отворите във венците. Миризмата на хора го обгърна, прииждаше от всички посоки.

Паниката надви за момент суеверията му и той замахна към Рон, пренебрегвайки камъка. Нападението беше неочаквано. Ноктите се забиха в скалпа на изненадания мъж и по лицето му шурна кръв.

Тълпата се затвори около звяра. Белите слаби човешки ръце се устремиха към тялото му. Юмруци заблъскаха по гърба му, нокти задраха кожата му.

Някой сряза с нож ахилесовите му сухожилия. Роухед пусна Рон и воят му разтърси небесата. Пред изгорените му очи затанцуваха звезди, той се просна по гръб и гръбнакът му изпука. Хората се скупчиха върху падналото на улицата тяло и го обездвижиха с тежестта си, бяха твърде много. Роухед отхапа няколко пръста, откъсна няколко лица, но вече нищо не можеше да спре селяните. Омразата им беше стара, помнеха я с костите си.

Той продължи да се бори, но разбра, че смъртта е неизбежна. Този път нямаше да има възкресение, нямаше да прекара векове под земята, докато потомците им го забравят. Щеше да умре окончателно, да престане да съществува.

При тази мисъл Роухед притихна и погледна към дребния баща. Очите им се срещнаха за втори път, откакто бе убил момчето. Но сега погледът на звяра нямаше силата да вцепенява. Той разбра, че е победен, и лицето му стана безизразно като луната миг, преди Рон да стовари камъка между помръкналите му очи. Черепът беше мек: костта хлътна и по улицата плисна мозък.

Краля издъхна. Умря внезапно, без погребална церемония или празничен ритуал. Отиде си завинаги. Без стон и плач.

Рон остави камъка там, наполовина заровен в лицето на звяра. Изправи се уморено и се опипа по главата. Скалпът му висеше и пръстите му се плъзнаха по оголената кост. Кръвта не спираше да тече, но той не се уплаши — имаше достатъчно ръце, които да го подкрепят, ако припадне.

Никой не забеляза, но когато Роухед умря, пикочният му мехур се изпразни. Димящата в студения въздух струя закриволичи надолу по пътя. Пенестият ѝ нос душеше наляво-надясно, урината търсеше къде да се изтече. След метър или два намери канавката и продължи да пътешества по нея, докато не попадна на пукнатина в асфалта, която я отведе в гостоприемната земя.

Изповедта на савана (на един порнограф)

Някога той бе имал плът. Плът, кости и амбиции. Преди цяла вечност… или поне така му се струваше, защото споменът за това блажено състояние избледняваше бързо.