Кървави книги (Том 3)

Деклан стоеше до олтара и слушаше бученето. То продължаваше. Рано или късно щеше да се наложи да отиде до източника на звука и да го унищожи, дори това да го убиеше. Новият му господар щеше да го поиска. Но той го очакваше и мисълта, че може да умре, не го тормозеше. През последните няколко дни беше осъзнал, че има желания, които таи в себе си (неизречени, дори непомислени) от години.

Беше изпитал неописуема радост от урината на чудовището. Щом това преживяване, което някога би го отвратило, се оказа толкова хубаво, как ли щеше да му се стори смъртта? Все пак не умираш всеки ден. А ако направеше така, че да загине от ръката на Роухед, тази голяма воняща ръка, нямаше ли това да е най-рядкото от всички преживявания?

Деклан погледна към олтара и към останките от огъня, който полицията беше угасила. Бяха го потърсили след смъртта на Кут, но той разполагаше с дузина скривалища, които никога нямаше да намерят. А и те не го търсиха дълго. Имаха по-голяма риба за ловене. Деклан откъсна шепа страници от „Хвалебствени песни“ и ги хвърли във влажната пепел. Свещниците бяха деформирани от пламъците, но все още се разпознаваха. Кръстът беше изчезнал — изгорял или отнесен от някой полицай с ловки пръсти. Той откъсна още страници с химни и запали кибритена клечка. Старите песни пламнаха лесно.

* * *

Рон Милтън опитваше вкуса на сълзите си — вкус, който беше забравил. От години не беше плакал, особено пред други мъже. Но вече не му пукаше, тези копелета полицаите и без това не бяха хора. Слушаха задъхания му разказ и просто го гледаха и кимаха като идиоти.

— Господин Милтън, поискахме мъже от полицейските участъци на седемдесет километра околовръст — рече любезното лице с разбиращия поглед. — Хълмовете се претърсват щателно. Ще го пипнем, каквото и да е това чудовище.

— Взе детето ми, не разбирате ли? Уби го пред очите ми…

Май не схващаха колко ужасно е станалото.

— Правим каквото можем.

— Не е достатъчно. Това нещо… то не е човек.

Айвънхоу, полицаят с разбиращите очи, знаеше отлично какво има предвид.

— Скоро ще пристигнат хора от Министерството на отбраната. Докато не видят уликите, не можем да направим нищо повече — каза той. После добави: — Парите са държавни, сър.

— Проклет идиот! Какво значение има колко ще струва убийството му? Това не е човек. Това е дявол от ада!

Съчувствието в очите на Айвънхоу изчезна.

— Ако идваше от ада, сър, не мисля, че щеше да се справи толкова лесно с преподобния Кут.

Кут — ето кой му трябваше. Защо не се бе сетил по-рано? Кут.

Рон не беше особено набожен. Но не страдаше от предразсъдъци и сега, когато беше видял противника на Бог или поне някой от войнството му, беше готов да промени възгледите си. Щеше да повярва в каквото и да било, стига това да му даде оръжие срещу Дявола. Трябваше да се добере до Кут.

— Ами жена ви? — подвикна полицаят след него.

Маги седеше в един страничен кабинет, натъпкана с успокоителни, а Деби спеше до нея. Не можеше да направи нищо за тях. Нямаше място, където да бъдат в безопасност. Трябваше да се добере до Кут, преди свещеникът да е починал.

Щеше да узнае всичко, което преподобният знаеше, той щеше да разбере болката му по-добре от тези маймуни. В крайна сметка Църквата беше експерт по мъртвите синове.

Докато се качваше в колата, за момент му се стори, че надушва миризмата на момчето, което щеше да носи неговото име (бяха го кръстили Иън Роналд Милтън); момчето, което беше заченато с неговата сперма и обрязано като него. Тихото дете, което го беше гледало от колата с такова примирено изражение. Този път не се разплака. Този път се ядоса и усещането беше почти прекрасно.

* * *

Оставаше половин час до полунощ. Негово Величество Роухед лежеше под лунната светлина в едно стърнище на югозапад от фермата на Никълсън. Краищата на отрязаните стъбла вече бяха потъмнели, а пръстта излъчваше остра миризма на гниеща растителност. До него лежеше по гръб вечерята му, Иън Роналд Милтън, с разпорен корем. От време на време звярът се надигаше на лакът и потапяше пръсти в изстиващата супа от вътрешности, за да загребе някое лакомство.

Тук, под пълната луна, окъпан в сребристо, с опънати крайници и изобилие от човешко месо, Роухед се чувстваше просто прекрасно. Пръстите му се потопиха за пореден път в блюдото, извадиха един бъбрек и той го глътна лакомо.

Вкуснотия.

* * *

Кут беше буден въпреки успокоителните. Той си даваше сметка, че умира, и времето му беше прекалено скъпо, за да го проспива. Не знаеше името на лицето, което го разпитваше в жълтеникавия сумрак на стаята, но гласът беше толкова настоятелен, че беше принуден да го изслуша, независимо че пречеше на помиряването му с Бог. Освен това ги вълнуваха сходни въпроси, до един свързани със звяра, който го беше подредил така.

— Уби сина ми — говореше мъжът. — Какво знаеш за него? Моля те, кажи ми. Ще повярвам на всичко, което ми кажеш… — Сега в гласа му се появи отчаяние. — Просто ми обясни…