Кървави книги (Том 3)

Това можеше да бъде само звярът от Дивия лес, който Деклан се бе опитал да му опише; детеядецът. Дали се е досещал, когато го възхваляваше, каква власт ще придобие над неговото въображение? Знаел ли е още тогава, че ако чудовището дойде да го подуши, ще коленичи пред него, ще го признае за свой господар (преди Христос, преди цивилизацията, беше казал той) и ще му позволи да го опикае с усмивка?

Да. О, да!

„Остави го да му се порадва тогава. Не си рискувай главата заради него — рече си Кут, — той е там, където иска да бъде.“ И заотстъпва бавно към ризницата на църквата, без да сваля очи от позорната картина. Струята, която кръщаваше Деклан, изтъня и секна, но в събраните му в шепа ръце все още имаше урина. Той ги доближи до устата си и я изсърба.

Кут се задави и стисна очи. А когато ги отвори миг по-късно, видя, че чудовищната глава е обърната към него и от мрака го гледат две горящи очи.

„Исусе.“

Гигантът го беше видял. Този път със сигурност го беше видял. Той изрева и формата на забулената му в сенки глава се промени — отвори се чудовищно широка уста.

„Мили боже.“

Звярът заряза дякона си под дървото и се втурна към Кут, бърз като антилопа. Преподобният се обърна и си плю на петите, от години не беше тичал така; бягаше и прескачаше гроб след гроб. Още няколко метра и щеше да бъде в безопасност зад вратата. Не за дълго, да, но щеше да спечели време да помисли, да потърси някакво оръжие. „Бягай, старо копеле. Тичай и Исус ще те спаси.“

Четири метра.

„Бягай.“

Вратата беше отворена.

Ето я; само метър…

Той пресече прага и се обърна, за да я хлопне пред преследвача. Но не! Протегнатата ръка на Роухед вече беше вътре. Тройно по-голяма от ръката на човек, тя загреба въздух, мъчейки се да докопа Кут, а от чудовищната паст се изтръгна безмилостен рев.

Свещеникът блъсна дъбовата врата с цялата си тежест. Обкованият с желязо ръб се вряза в предмишницата на звяра. Ревът премина във вой — злоба и агония се смесиха в крясък, който отекна из цялото село.

Воят оскверни нощта чак до северния път, където полицаите събираха останките на Гисинг и шофьора му и ги прибираха в найлонови торбички. Отекна край ледените стени на Дома на покойниците, в който Дени и Гуен Никълсън вече започваха да се деформират. Беше чут и в спалните на Набожност, където живи двойки спяха рамо до рамо или с ръка под тялото на другия, старци лежаха будни и изучаваха географията на тавана, деца сънуваха майчината утроба, а бебета скърбяха за нея. Воят отекваше отново и отново, докато Роухед беснееше срещу вратата.

На Кут му се зави свят. Устата му запелтечи молитви, но нищо не показа, че ще получи така необходимата божествена подкрепа. Усети, че силите го напускат. Гигантът избутваше вратата сантиметър по сантиметър и бавно, но сигурно разширяваше отвора. Краката на духовника се пързаляха по прекалено добре полирания под, мускулите му трепереха от изтощение. Участваше в състезание, което нямаше как да спечели, силата му беше много по-малка от тази на звяра. Ако искаше да зърне утрото, трябваше да измисли някаква стратегия.

Кут натисна още по-силно дървото и очите му зашариха из коридора в търсене на оръжие. Не биваше да пуска вътре гиганта, не трябваше да се предава. В ноздрите му нахлу кисела миризма. За миг се видя гол и коленичил пред звяра, представи си как урината му го облива. Веднага след тази картина в главата му изплува друга, още по-противна. Налагаше се да се пребори с нея, за да не позволи на скверните образи да го завладеят. Съзнанието на звяра си проправяше път в неговото, дебел клин от поквара навлизаше в спомените му и изваждаше на повърхността добре погребани мисли. Не искаше ли звярът да го боготворят като всеки друг бог? И не бяха ли желанията му разбираеми и истински? Не мъгляви като на бога, комуто бе служил досега? Това беше хубава мисъл — да се предаде на сигурността, която блъскаше по външната страна на вратата, да легне беззащитен в краката ѝ и да се остави на гнева ѝ.

Роухед. Името туптеше в ухото му: Роу. Хед.

Кут беше отчаян; крехката му мозъчна защита щеше всеки момент да рухне, когато очите му се спряха на закачалката за дрехи вляво от вратата.

Роу. Хед. Роу. Хед. Името беше заповед. Роу. Хед. Роу. Хед. Извикваше мисли за одрана глава, за сваляне на всякакви защити, за нещо, което всеки миг ще избухне. И Кут не знаеше дали ще изпита болка, или удоволствие. Но можеше лесно да разбере…

Знаеше, че звярът почти го е обсебил. Сега или никога. Махна едната си ръка от вратата и посегна към окачените на закачалката бастуни. Искаше да вземе един от тях. Наричаше го „бастуна ми за неравен терен“ — дълга метър и тридесет пръчка от шлифован ясен, жилава и изтъркана от употреба. Опита се да я придърпа с пръсти.

Роухед се възползва от намалялата съпротива на вратата и ръката му си запробива път навътре, въпреки че ръбът дереше жестоко кожата му. Железните пръсти сграбчиха якето на Кут.