Кървави книги (Том I)

— Безсилен съм спрямо него. Не мога да го хвърля в паника, не успявам да всея страх у него, нито дори лека тревога. Безполезен съм, Повелителю на мухите, и искам да бъде сложен край на злочестието ми.

Лицето на Велзевул се появи за миг в огледалото над камината.

— Искаш какво?

Велзевул беше наполовина слон, наполовина оса. Плямпалото бе ужасено.

— Аз… искам да умра.

— Не можеш да умреш.

— Да напусна този свят. Само този. Да изчезна. Да бъда заменен.

— Няма да умреш.

— Но аз не мога да го пречупя! — изпищя плачевно Плямпалото.

— Трябва.

— Защо?

— Защото ние ти казваме да го направиш. — Велзевул винаги използваше кралското „ние“, въпреки че нямаше това право.

— Кажете ми поне защо съм в тази къща — примоли се Плямпалото. — Какво е той? Нищо! Той е едно нищо!

Велзевул намери това за много забавно. Той се изсмя, избръмча, изтръби.

— Джак Джонсън Поло е дете на богомолец от Църквата на изгубеното спасение. Той ни принадлежи.

— Но защо ви е? Толкова е тъп.

— Искаме го, защото душата му ни бе обещана, а майка му не спази обещанието. Не ни отдаде дори своята душа. Измами ни. Умря в ръцете на свещеник и бе съпроводена в безопасност до…

Думата, която последва, беше анатема. Повелителят на мухите едва се насили да я произнесе.

— … Рая — довърши Велзевул с безкрайна мъка в гласа си.

— Рая — повтори Плямпалото, без да е съвсем наясно какво означава тази дума.

— Поло ще бъде преследван в името на Древния и ще бъде наказан за престъпленията на майка си. Нито едно мъчение не е достатъчно за семейство, което ни е изиграло.

— Уморен съм — примоли се Плямпалото, като се осмели да доближи огледалото. — Моля. Умолявам ви.

— Този мъж ще бъде наш — отсече Велзевул — или ти ще страдаш вместо него.

Фигурата в огледалото махна с черно-жълтия си хобот и започна да избледнява.

— Къде е гордостта ти? — попита господарят, докато чезнеше. — Гордостта, Плямпало, гордостта.

И се изгуби.

Обзето от разочарование, Плямпалото вдигна котката и я метна в огъня, където тя се овъгли за отрицателно време. „Ех, законът да позволяваше да постъпи така и с човешката плът“, помисли си то. Ех. Тогава щеше да подложи Поло на същите мъки. Но не. Плямпалото познаваше законите като дланта си; като начинаещ демон неговите учители се бяха постарали да му ги набият здраво в главата. А Първият закон гласеше: „И с пръст не ще докосваш жертвите си“.

Така и не му бяха казали защо е необходимо да се спазва този закон, но трябваше.

„И с пръст…“

Мъчителният процес продължи. Дните минаваха, а мъжът все така не показваше признаци, че ще се огъне. През следващите седмици Плямпалото уби още две котки, които Джак донесе на мястото на скъпоценния си Фреди (вече пепел).

Първата от тези нещастни жертви бе удавена в тоалетната през един ленив петъчен следобед. Плямпалото изпита задоволство от отвратеното изражение на Поло, когато онзи разкопча панталоните си и погледна надолу. Но удоволствието му бързо се стопи от безгрижната лекота, с която мъжът се справи с мъртвата котка — извади подгизналата топка косми от тоалетната чиния, уви я в хавлиена кърпа и я зарови в градината зад къщата, като си мърмореше нещо.

Третата котка, която Поло донесе вкъщи, усети невидимото присъствие на демона от самото начало. Последва една наистина забавна седмица в средата на ноември, когато животът на Плямпалото стана почти интересен, докато си играеше на котка и мишка с Фреди III. Ролята на мишката се изпълняваше от Фреди. Котките не са особено умни животни, затова играта не беше голямо интелектуално предизвикателство, но все пак внесе разнообразие в безкрайните дни на очакване, тормоз и провал. Пък и това същество не отричаше присъствието на Плямпалото. Накрая обаче, в пристъп на лошо настроение (причинено от втория брак на голата вдовица) демонът си изпусна нервите. Котката си точеше ноктите в изкуствения килим, дращейки по него часове наред. Шумът накара Плямпалото да изскърца с метафизичните си зъби. То изгледа котката само за миг и тя се пръсна, сякаш бе погълнала граната.

Ефектът бе поразителен. Резултатът бе потресаващ. Всичко стана в котешки мозък, козина и черва.

Същата вечер Поло се прибра изморен, застана на прага на трапезарията и огледа с пребледняло лице касапницата.

— Проклети кучета — рече той. — Проклети, проклети кучета.

В гласа му имаше гняв. „Да“, възликува Плямпалото, гняв. Мъжът бе разстроен, личеше си по лицето му.

Въодушевен, демонът се втурна през къщата, решен да се възползва от своята победа. Отвори и затвори с трясък всички врати. Счупи вазите. Разклати абажурите.

Поло просто почисти остатъците от котката.

Плямпалото се спусна тичешком на долния етаж и разкъса една възглавница. Качи се на тавана и се престори на човекоядно чудовище, като накуцваше и се кискаше.

Поло просто погреба Фреди III до гроба на Фреди II и пепелта на Фреди I.

После се оттегли в леглото — без възглавница.

Демонът бе сразен. Щом този човек остана тъй слабо обезпокоен от експлодиралата в трапезарията котка, какъв шанс имаше Плямпалото да пречупи някога копелето?

Оставаше му една-единствена възможност.