Кървави книги (Том I)

Редман тръгна към кочината, без да знае какво ще прави, когато стигне там. Ако всички бяха въоръжени като Слейп и имаха същите убийствени намерения, с него щеше да е свършено. Мисълта не го разтревожи. Сега идеята да се измъкне от този затворен свят му се струваше особено привлекателна. Туп и край.

А и там беше Лейси. След разговора с Левъртал, Редман се зачуди за момент защо е толкова загрижен за момчето. В обвинението на докторката, че проявява специално отношение към хлапето, със сигурност имаше нещо вярно. Нима желаеше подсъзнателно да види Томас Лейси гол до себе си? Това ли беше подтекста на забележката на Левъртал? Дори сега, когато тичаше колебливо към светлината, всичко, за което можеше да мисли, бяха очите на Лейси, вперени в неговите — огромни и умолителни.

Фигурите се отдалечаваха бавно от фермата в нощния мрак. Виждаше ги на светлината в кочината. Нима всичко бе приключило? Той направи голям завой покрай левия фланг на постройките, за да избегне разотиващите се зрители. Те се изнизваха безшумно, без приказки и смях. Вървяха в тъмнината на известно разстояние един от друг, със спокойни, отмерени крачки и наведени глави, като хора, които напускат погребение. Беше зловещо да види тези нямащи страх от бога нарушители, изпълнени с подобно смирено благоговение.

Редман стигна до кокошарника, без да се натъкне на нито един от тях.

Около кочината все още се мотаеха няколко фигури. Върху стената на отделението, в което се намираше свинята, бяха наредени десетки свещи. Те горяха равномерно в неподвижния въздух, като хвърляха ярка топла светлина върху тухлите и върху лицата на онези, които все още наблюдаваха тайнствата на кочината.

Левъртал беше сред тях, както и надзирателят, който бе коленичил до главата на Лейси през първия работен ден на Редман. Имаше и две-три момчета с познати физиономии, за чиито имена не успя да се сети.

От кочината се разнасяха звуци — стъпките на свинята по сламата под втренчените погледи на присъстващите. Някой говореше, но Редман не разпозна гласа. Беше юношески, с жизнерадостни нотки. Когато монологът замлъкна, надзирателят и едно от момчетата се отделиха от строя, сякаш бяха получили разрешение да го напуснат, и се обърнаха към тъмнината. Редман се прокрадна малко по-наблизо. Сега всяка секунда бе важна. Скоро първите членове на шествието щяха да прекосят полето и да се върнат в централната сграда. Щяха да видят трупа на Слейп и да вдигнат тревога. Трябваше да открие Лейси веднага, ако това изобщо бе възможно.

Левъртал го забеляза първа. Отмести поглед от кочината и му кимна приветствено; очевидно не бе разтревожена от появата му. Сякаш идването му на това място е било неизбежно, сякаш всички пътища водеха обратно към фермата, към постланите със слама отделения и миризмата на екскременти. Редман остана с впечатлението, че тя наистина го вярва. Той също беше на косъм да го повярва.

— Левъртал.

Тя му се усмихна и усмивката й бе искрена. Момчето до нея вдигна глава и се усмихна на свой ред.

— Ти ли си Хенеси? — попита го Редман.

Младежът се засмя и Левъртал се присъедини към смеха му.

— Не — отговори тя. — Не. Не. Не. Хенеси е тук.

Тя посочи към вътрешността на кочината.

Редман извървя оставащите метри до тухлената стена, като очакваше със свито сърце гледката на сламата, кръвта, свинята и Лейси.

Но Лейси не беше там. Видя само свинята, голяма, закръглена и блестяща както винаги — стоеше сред собствените си изпражнения и размахваше големите си смешни уши.

— Къде е Хенеси? — попита Редман, като кръстоса поглед със свинята.

— Тук — отговори момчето.

— Това е прасе.

— Тя го изяде — каза то, като продължи да се усмихва. Изглежда, мисълта му се струваше възхитителна. — Тя го изяде и той проговори от нея.

На Редман му се прииска да се изсмее. Пред това изказване историите за духове на Лейси звучаха почти правдоподобно. Те му казваха, че свинята е обладана от дух.

— Хенеси обеси ли се, както твърди Томи?

Левъртал кимна.

— В кочината?

Още едно кимване.

Внезапно видя свинята с други очи. Видя във въображението си как тя вдига зурла и души гърчещото се в конвулсии тяло на Хенеси, после усеща връхлитащата го смърт и устата й се изпълва със слюнка при мисълта за плътта му. Видя я как ближе влагата, която се отделя от разлагащата се кожа, как я лочи, как захапва нежно плътта, а после я поглъща. Не беше трудно да разбере как момчетата са превърнали тази жестокост в митология, защо я възпяват в химни и се грижат за прасето като за божество. Свещите, благоговението, жертвоприношението на Лейси — беше извратено, но не звучеше по-странно от хиляди други религиозни обичаи. Редман започна да разбира дори апатията на Лейси, неспособността му да се бори със силите, които вземаха превес над него.

Мамо, те нахраниха прасето с мен.

Не — мамо, помогни ми, спаси ме. Просто — те ме дадоха на прасето.