Кървави книги (Том I)

Паниката на момчето се разсейваше с всяка крачка, която ги отдалечаваше от фермата. Кочината зад гърба им вече беше пламтящ спомен. А нощта пред тях беше тиха и непроницаема както обикновено.

Редман се помъчи да не мисли за свинята. Сигурно беше мъртва.

Но докато тичаха, по земята отекваха стъпки, сякаш нещо голямо препускаше в крак с тях; беше предпазливо и спазваше дистанция, но ги следваше неумолимо.

Той дръпна Лейси за ръката и се затича по-бързо по спечената от слънцето земя. Момчето започна да хленчи; още не говореше, но поне издаваше звуци. Това беше добър знак; знак, от който Редман имаше нужда. Собственото му безумие му стигаше.

Добраха се до сградата без инциденти. Коридорите бяха толкова пусти, колкото когато ги бе напуснал преди час. Навярно още не бяха открили трупа на Слейп. Не беше изключено. Нито едно от момчетата не бе изглеждало в настроение за забавления. Сигурно се бяха промъкнали мълчаливо в спалните си, за да се наспят след богослужението.

Беше време да намери телефон и да повика полиция.

Хванати за ръка, мъжът и момчето поеха по коридора към кабинета на Управителя. Лейси отново се бе умълчал, но изражението му вече не беше толкова налудничаво; изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в пречистващи сълзи. Подсмърчаше и от гърлото му излизаха задавени звуци.

Лейси стисна по-силно ръката на Редман, после охлаби напълно натиска си.

Преддверието пред тях тънеше в мрак. Някой беше счупил електрическата крушка съвсем наскоро. Тя все още се полюшваше леко на кабела си — видяха я на дрезгавата светлина, която се процеждаше през прозореца.

— Хайде. Няма от какво да се страхуваш. Хайде, момче.

Лейси се наведе към ръката на Редман и я ухапа. Стана толкова бързо, че той инстинктивно пусна момчето и то се втурна през глава по коридора в противоположна на преддверието посока.

Нищо. Нямаше да стигне далеч. Редман за пръв път се зарадва, че мястото има стени и решетки.

Прекоси притъмнелия вестибюл и влезе в кабинета на Секретарката. Никакво движение. Който и да бе счупил крушката, се спотайваше и беше много тих.

Телефонът също беше счупен. Не просто счупен, а разбит на малки парченца.

Редман се върна при кабинета на Управителя. Там имаше телефон и вандалите нямаше да му попречат да го използва.

Вратата, разбира се, беше заключена, но Редман го очакваше. Счупи с лакът матираното стъкло на вратата и се пресегна от вътрешната страна. Не напипа ключ.

„Да го вземат дяволите“, помисли си Редман и заблъска вратата с рамо. Беше направена от здраво, жилаво дърво и ключалката беше качествена. Рамото го заболя и раната в корема му се отвори, но бравата най-сетне поддаде и той нахлу в стаята.

Подът беше посипан със слама, а въздухът миришеше по-зле и от онзи в кочината. Управителят лежеше зад бюрото, а на мястото на сърцето му зееше дупка.

— Свинята — каза Редман. — Свинята. Свинята. — И като продължи да повтаря „свинята“, посегна към телефона.

Шум. Той се завъртя и посрещна удара с лицето си. Скулата и носа му се счупиха. Стаята се размаза, после побеля.

* * *

Преддверието вече не беше тъмно. Във всеки ъгъл, на всеки перваз горяха свещи; трябва да бяха стотици. Но главата му се въртеше и зрението му беше замъглено от мозъчно сътресение. Може би свещта беше само една, а сетивата му, на които вече не можеше да се вярва, я умножаваха.

Редман стоеше насред вестибюла, без да знае как е възможно да стои прав, след като краката му бяха безчувствени и безполезни. В периферията на зрението му, отвъд светлината на свещите, разговаряха хора. Не, това не беше истински разговор. В него нямаше смислени думи. Бяха безсмислени звуци, издавани от хора, които може би изобщо не бяха там.

После чу грухтенето, ниското астматично грухтене на свинята, и тя се появи пред очите му от танцуващата светлина на свещите. Вече не беше бяла и красива. Хълбоците й бяха овъглени, малките й очички бяха изгубили блясъка си, зурлата й беше изкривена. Като накуцваше, тръгна много бавно към него и фигурата върху гърба й постепенно доби очертания. Беше Томи Лейси, разбира се, гол като деня, в който се е родил, розов и безкосмест като собствените й прасета, с безизразно лице. Сега очите му заместваха очите на свинята и той я направляваше, като я държеше за ушите. А шумът, който издаваше тя, този запъхтян шум, не излизаше от нейната уста, а от неговата. Той беше гласът на свинята.

Редман произнесе тихо името му. Не Лейси, а Томи. Момчето не показа, че го е чуло. Когато прасето и ездачът му се приближиха, внезапно разбра защо не лежи по лице. Около врата му имаше въже.

В момента, в който го осъзна, примката се затегна и тялото му се издигна във въздуха.

Не изпита болка, а неописуем ужас, който бе далеч по-страшен — истинска бездна от загуба и съжаление, която го погълна.