Кървави книги (Том I)

— Прощавайте, че прекъсвам нишката на мисълта ви.

— Няма проблем.

— Исках да поговорим.

— С мен?

— Стига да нямате нищо против.

Калоуей тръгна към предните редове, като оглеждаше непознатия.

Мъжът беше облечен от глава до пети в различни нюанси на сивото. Сив камгарен костюм, сиви обувки, сиво шалче. Калоуей веднага реши, че е прекалено наконтен. Въпреки това фигурата на онзи беше внушителна. Лицето му беше скрито под шапка с периферия и не се виждаше добре.

— Позволете ми да се представя.

Имаше уверен и образован глас. Идеален за озвучаване на реклами, примерно на рекламни съобщения по време на сапунени сериали. След лошото държание на Хамърсмит, този глас се стори на Калоуей като свеж полъх на добри обноски.

— Казвам се Личфийлд. Въпреки че това име едва ли говори нещо на съвсем млад мъж като вас.

Съвсем млад мъж. Добре, добре. Може би лицето му все още беше запазило нещо от детето-чудо.

— Критик ли сте? — поинтересува се Калоуей.

Смехът, който се разнесе изпод безупречно чистата периферия на шапката, беше пълен с ирония.

— Не, за бога — отговори Личфийлд.

— Съжалявам, но тогава ме оставяте в пълно недоумение.

— Не е нужно да се извинявате.

— Вие ли бяхте в салона този следобед?

Личфийлд се направи, че не е чул въпроса.

— Осъзнавам, че сте зает човек, господин Калоуей, и не искам да ви губя времето. И аз като вас се занимавам с театър. Мисля, че можем да се считаме за сродни души, макар и никога да не сме се срещали.

Ах, великата гилдия. Това познато сантиментално твърдение предизвика у Калоуей желание да се изплюе. Само като си помислеше за броя на така наречените сродни души, които не се бяха поколебали да му забият нож в гърба, за драматурзите, чиито произведения бе оплюл на свой ред с усмивка и за актьорите, които бе съсипал с небрежни остроумия. Да върви по дяволите гилдията; като във всяка друга неблагодарна професия и тук всичко беше жестока конкуренция.

— Имам траен интерес към „Елизиум“. — Интересно защо наблегна на думата траен. Прозвуча особено погребално от устата на Личфийлд. Остани с мен25.

— Нима?

— Да, през годините съм прекарал много щастливи часове в този театър, затова новината, която нося, ужасно ми тежи.

— Каква новина?

— Господин Калоуей, трябва да ви информирам, че вашата „Дванайсета нощ“ ще бъде последната постановка, която „Елизиум“ ще види.

Изявлението не изненада особено Калоуей, но все пак му причини болка и тя, изглежда, се изписа на лицето му.

— А… значи не знаехте. И аз така предположих. Винаги държат артистите в неведение, нали? Това е удоволствие, от което потомците на Аполон26 никога няма да се откажат. Отмъщението на счетоводителя.

— Хамърсмит — уточни Калоуей.

— Хамърсмит.

— Копеле.

— На неговото племе не може да се има доверие, но едва ли е нужно точно аз да ви го казвам.

— Сигурен ли сте, че ще затвори театъра?

— Определено. Би го направил още утре, ако можеше.

— Но защо? Поставял съм Стопард тук, Тенеси Уилямс… и залата винаги е била пълна. В това няма логика.

— Опасявам се, че има чудесна финансова логика, а ако мислите в цифри като Хамърсмит, всичко опира до проста аритметика. „Елизиум“ остарява. Всички остаряваме. Скърцаме. Усещаме възрастта със ставите си, а инстинктът ни подсказва да легнем и да си отидем.

Да си отидем — гласът му затихна мелодраматично, а думите бяха прошепнати с копнеж.

— Откъде ви е известно това?

— Дълги години бях член на управителния съвет на театъра, а след като се пенсионирах, реших, че трябва да продължа — как се казва? — да бъда в течение на нещата. В днешно време е трудно да се пресъздаде триумфа, който е виждала тази сцена…

Гласът му заглъхна, стана унесен. И това не беше нарочно търсен ефект.

После стана отново делови:

— Този театър ще загине, господин Калоуей. И вие ще участвате в заупокойната му молитва, макар и не по ваша вина. Реших, че трябва… да бъдете предупреден.

— Благодаря. Оценявам го. Кажете ми, бил ли сте някога актьор?

— Какво ви кара да мислите, че съм бил?

— Гласът.

— Прекалено е изразителен, знам. Страхувам се, че това е моето проклятие. Не мога дори чаша кафе да поискам, без да прозвуча като Крал Лир по време на бурята.

Той се засмя сърдечно на собствените си думи. Калоуей започна да изпитва симпатия към този човек. Може и да изглеждаше малко архаично, дори леко абсурдно, но естествеността му беше заразителна. Личфийлд не се опитваше да оправдае любовта си към театъра, за разлика от толкова други представители на професията — хора, които не даваха всичко от себе си на сцената, защото бяха продали душите си на киното.

— Да ви призная, пробвах се за кратко в занаята — довери му Личфийлд, — но се опасявам, че просто нямам нужната енергия. Иначе съпругата ми…

Съпруга? Калоуей беше изненадан, че в Личфийлд има дори капчица хетеросексуалност.

— Съпругата ми Констанция е играла няколко пъти на тази сцена и то с голям успех. Преди войната, разбира се.

— Ще бъде жалко да затворят това място.