Кървави книги (Том I)

Но това нямаше да се случи. Тя си бе отишла като пламъка на свещ под ураганен вятър и за онези, които бяха останали след нея, животът се бе превърнал в бавен и безрадостен поход през една студена земя. Сега имаше сутрини, в които Талула се въртеше в леглото си до идването на зората и се молеше да умре, когато най-сетне заспи.

Сълзите вече я заслепяваха, плачеше неудържимо. И, о, боже, зад нея имаше някой, навярно господин Калоуей се бе върнал за нещо, а тя плачеше, та се късаше, държеше се като глупавата старица, за която той несъмнено я смяташе. Нима млад мъж като него би могъл да разбере болката, която причиняват годините, силната болка от невъзвратимата загуба? Щеше да я разбере, но след време. По-скоро, отколкото предполагаше, но не и в момента.

— Талула — каза някой.

Тя позна гласа. Ричард Уолдън Личфийлд. Обърна се и видя мъжествената му фигура на метър и половина-два от себе си. Сигурно беше с двадесет години по-стар от нея, но възрастта не му личеше.

Талула се засрами от сълзите си.

— Тали — рече меко той, — знам, че е малко късно, но си помислих, че ще искаш да кажеш здравей.

— Здравей? — Сълзите й бяха намалели и сега видя, че някой стои почтително на крачка-две зад гърба на Личфийлд. Неясната фигура излезе от сянката на мъжа и Талула разпозна красивата костна структура на лицето й така лесно, както би разпознала собственото си отражение. Времето се разпадна и разумът напусна света. Бленувани лица внезапно се завърнаха, за да запълнят празните нощи и да предложат свежа надежда в един живот, загубил смисъл. Защо да се съмнява в доказателството, което стоеше пред очите й?

Беше Констанция, лъчезарната Констанция, която хвана под ръка Личфийлд и поздрави Талула с тържествено кимване.

Скъпата мъртва Констанция.

* * *

Репетицията бе насрочена за девет и половина сутринта. Както обикновено, Даян Дювал пристигна с половин час закъснение. Изглеждаше така, сякаш не бе мигнала цяла нощ.

— Съжалявам, че закъснях — каза и отворените й гласни се понесоха бавно по пътеката между редовете към сцената.

Калоуей не беше в настроение да целува крака.

— Утре имаме премиера — рече рязко той, — а ти караш всички да те чакат.

— О, така ли? — Тя изпърха съкрушително с клепки. Но беше ранна утрин и това не постигна желания ефект.

— Добре, започваме отначало — оповести Калоуей — И моля всички да вземат копие от сценария и химикал. Имам списък с критики и искам да ги разгледаме, докато стане време за обяд. Раян, разполагаш ли с нужното копие?

Той стрелна с очи сценичния мениджър и Раян поклати отрицателно глава.

— Добре, вземи си. И не искам да чувам никакви оплаквания от никого, защото денят напредна. Снощната репетиция беше бдение над мъртвец, а не представление. Репликите се влачеха, играта беше немарлива. Ще ви критикувам и няма да ви бъде особено приятно.

Не им беше приятно. Въпреки предупрежденията имаше оплаквания, спорове, споразумения, кисели физиономии и промърморени под нос обиди. На Калоуей щеше да му е по-лесно да увисне на пръстите на краката си от трапец, отколкото да накара тези четиринадесет изнервени души да изиграят пиесата — две трети от тях едва я разбираха, а останалите не даваха пет пари за нея. Само си късаше нервите.

Беше дори по-зле, защото през цялото време имаше дразнещото усещане, че някой го наблюдава, въпреки че салонът бе съвсем празен. Може би Личфийлд шпионира през някоя тайна дупка, помисли си той, после заклейми идеята като предшественик на настъпваща параноя.

Най-накрая стана обяд.

Калоуей знаеше къде ще намери Даян и се бе подготвил за сцената, която му предстоеше. Обвинения, сълзи, успокоения, още сълзи, сдобряване. Обичайните неща.

Почука на вратата на Звездата.

— Кой е?

Говореше през сълзи или беше вдигнала пред устата си чаша с нещо успокоително.

— Аз съм.

— О…

— Може ли да вляза?

— Да.

Държеше бутилка водка — качествена водка — и чаша. На този етап не плачеше.

— Безполезна съм, нали? — попита го почти веднага, след като той затвори вратата. Очите й го молеха за опровержение.

— Не ставай глупава — отговори уклончиво той.

— Никога няма да разбера Шекспир — нацупи се тя, сякаш вината беше на Барда. — Всичките тези проклети думи. — Бурята наближаваше, Калоуей виждаше как набира мощ.

— Всичко е наред — излъга, като я прегърна с една ръка. — Просто ти трябва малко време.

Лицето й помръкна.

— Представлението е утре — каза с равен глас Даян. Изказване, което Калоуей нямаше как да обори. — Ще ме направят на нищо, нали?

Искаше му се да отрече, но истината излезе сама от устата му.

— Да. Освен ако…

— И вече няма да мога да си намеря работа, нали? Хари ме придума да участвам в това, този проклет малоумен евреин. Каза, че ще бъде добре за репутацията ми. Каза, че след това ще стана още по-търсена. Какво разбира той? Взима проклетите си десет процента и ме оставя да върша черната работа. Аз съм проклетата глупачка, нали?