Кървавото евангелие

С една последна молитва Елеазар пристъпи в осветената от факли гробница. Немощните пламъци се отразяваха в измъчените очи на седемте войници, които го чакаха. Бяха се сражавали дни наред с римляните със съзнанието, че битката ще приключи със собствената им смърт, но не по този начин. Той им кимна, после кимна и на мъжа в роба сред тях. Деветима мъже в разцвета на силите си се бяха събрали, за да принесат в жертва едно дете.

Всички сведоха глави пред Елеазар, сякаш беше някакъв светец. А всъщност нямаха представа колко нечист беше той. Само той си знаеше. И онзи, на когото служеше.

Всеки мъж имаше кървави рани, някои нанесени от римляните, други от малкото момиче, което държаха в плен.

Пурпурната роба, която я бяха принудили да облече, беше твърде голяма и в нея телцето ѝ изглеждаше още по-дребно. Мръсните ѝ ръце се бяха вкопчили в опърпана кукла от кожа, боядисана в цвета на юдейската пустиня. Едното око на куклата липсваше.

Елеазар затърси в лицето ѝ слънцето, което го озаряваше така често.

Към него обаче гледаше единствено мрак.

Момичето изсъска и оголи зъби.

— Азуба — умолително рече той.

Очите, някога спокойни и прекрасни като на сърничка, сега го гледаха с животинска омраза. Азуба пое дълбоко дъх и изплю гореща кръв в лицето му.

Елеазар залитна назад, замаян от коприненото докосване, от железния привкус на кръвта. Избърса лице с трепереща ръка. Коленичи пред момичето и нежно почисти кръвта от брадичката ѝ, след което захвърли надалеч мръсния парцал.

И тогава чу.

Тя също чу.

Елеазар и Азуба рязко вдигнаха глави. Само те в гробницата чуха писъците от върха на планината. Само те разбраха, че римляните са пробили защитата на крепостта.

Клането горе беше започнало.

Човекът в робата забеляза движението им и разбра какво означава то.

— Нямаме време.

Елеазар погледна към по-стария мъж в прашната кафява роба — той бе техният водач, той бе настоял детето да бъде кръстено сред такъв ужас. Годините бяха оставили белезите си върху брадатото му лице. Сериозните, непроницаеми очи се затвориха. Устните му се раздвижиха в безмълвна молитва. Лицето му засия от увереността на човек, освободен от всякакви съмнения.

Накрая благословените очи се отвориха отново и се взряха в лицето на Елеазар, сякаш търсеха душата му. Елеазар си спомни друг поглед, на друг човек, преди много, много години.

Извърна се засрамен.

Войниците се събраха около отворения каменен саркофаг в центъра на гробницата. Той беше издялан от един варовиков блок, достатъчно голям, за да побере трима едри мъже.

Но щеше да прибере в себе си само едно малко момиче.

Във всеки ъгъл димеше смес от миро и тамян. Елеазар долови през благоуханието по-мрачни миризми — гореща сол и парливи подправки, събрани според предписанията на стар есейски текст.

Всички бяха в готовност, ужасени.

Елеазар сведе глава за последен път, като се молеше да има някакъв друг начин.

„Вземи мен, не нея.“

Но ритуалът изискваше всички да изпълнят ролите си.

Момиче с покварена невинност.

Рицар на Христа.

Воин на Човека.

Водачът в робата заговори. Дрезгавият му глас не потрепна.

— Това, което трябва да се направи, е по Божия воля. За защита на душата ѝ. И на душите на другите. Хванете я!

Но не всички бяха дошли тук доброволно.

Азуба се отскубна от държащите я ръце и се втурна към изхода, бърза като кошута.

Единствено Елеазар се оказа достатъчно бърз, за да я хване. Сграбчи тънката ѝ китка. Тя започна да се съпротивлява, но той беше по-силен. Мъжете ги наобиколиха плътно. Азуба притисна куклата към гърдите си и падна на колене. Изглеждаше толкова окаяно малка.

Водачът направи знак на един от войниците.

— Трябва да се направи.

Войникът пристъпи напред и хвана ръката на Азуба, грабна куклата и я захвърли настрани.

— Не! — изкрещя тя — първата отчаяна дума, изтръгнала се от детското гърло.

Азуба отново се отскубна и се хвърли яростно напред. Скочи към войника пред себе си и обви крака около кръста му. Зъби и нокти раздраха лицето му и мъжът тежко рухна върху камъка.

Други двама войници се втурнаха на помощ, издърпаха подивялото момиче и го приковаха на пода.

— Отнесете я при гроба! — заповяда водачът.

Мъжете се поколебаха. Бояха се да мръднат. Детето се мяташе под тях.

Елеазар видя, че паниката ѝ не е предизвикана от държащите я войници. Погледът ѝ не се откъсваше от онова, което ѝ беше отнето.

Той взе опърпаната кукла и я приближи към окървавеното ѝ лице. Играчката я бе успокоявала толкова много пъти, когато бе малка. Елеазар се помъчи да сподави спомените: как си играеше под яркото слънце със своите засмени сестри и с тази кукла. Играчката затрепери в ръката му.

Погледът ѝ омекна и стана умолителен. Постепенно престана да се съпротивлява. Освободи едната си ръка от хватката на мъжете и посегна за куклата.

Когато пръстите ѝ я докоснаха, тялото ѝ се отпусна и тя се предаде на участта си, прие, че бягството е невъзможно. Затърси утеха в близостта на куклата си, както беше правила като невинно дете. Доближи играчката към лицето си и опря малкото си носле в нея, като символ на детски покой.