Кървавото евангелие

Елеазар махна на хората си да се дръпнат и вдигна притихналото момиче. Притисна студеното ѝ телце към гърдите си и тя се сгуши, както го правеше някога. Елеазар се замоли за сила да направи онова, което трябва.

Камъкът в другата му ръка му напомни за дадената клетва.

Отстрани водачът им започна молитвите, свързващи жертвата горе с тази долу, като използваше древни заклинания и свети думи и хвърляше щипки благовония в малките кадилници. На върха на планината въстаниците отнемаха живота си, докато римляните разбиваха портите.

Трагичното плащане с кръв горе щеше да уреди дълга тук.

Стиснал здраво каменния блок, Елеазар отнесе момичето до отворения саркофаг. Той вече беше пълен почти до ръба, течността вътре се плискаше и блещукаше. Саркофагът трябваше да изпълни ролята на микве — ритуална вана за потапяне на онези, които трябва да бъдат пречистени.

Но вместо с благословена вода тази вана бе пълна с вино.

По пода бяха разхвърляни празни глинени кани.

Елеазар стигна до криптата и се загледа в тъмните ѝ дълбини. Светлината на факлите превръщаше виното в кръв.

Азуба зарови лице в гърдите му. Елеазар преглътна горчивата мъка.

— Сега — нареди водачът им.

Елеазар притисна за последен път телцето на момичето към гърдите си и почувства как тя изхлипа. Погледна към тъмния изход. Все още можеше да спаси тялото ѝ, но само ако прокълне нейната душа, както и своята собствена. Това ужасно действие беше единственият път към истинското спасение.

Войникът с най-висок чин взе момичето от ръцете на Елеазар и я задържа над отворения гроб. Азуба притискаше куклата към гърдите си и в очите ѝ се четеше животински ужас, докато мъжът я спускаше към виното. И изведнъж спря. Погледът ѝ намери Елеазар. Той протегна ръка към нея, после я дръпна.

— Слава на Господа Бог наш на небето — напевно произнесе водачът.

Горе припяването беше спряло. Азуба наклони глава, сякаш се вслушваше. Елеазар си представи как кръвта попива в пясъка и се просмуква към сърцето на планината. Вече всичко би трябвало да е свършило. Смъртта на онези горе бележеше последния мрачен акт по запечатването на гробницата.

— Елеазар — каза водачът. — Време е.

Елеазар подаде безценния каменен блок, чиято свята тайна бе единствената сила, способна да го накара да продължава напред. Изобщо не усещаше тежестта му. Само натежалото му сърце не му даваше да си поеме дъх.

— Трябва да бъде направено — каза мъжът в робата, този път по-меко.

Елеазар нямаше вяра на гласа си, за да отговори. Тръгна към момичето.

Командирът пусна Азуба във виното. Тя се загърчи в тъмната течност, малките пръсти драскаха по каменните стени на ковчега ѝ. Червената течност преля през ръба и се плисна по пода. Очите ѝ го гледаха умоляващо, докато той поставяше каменния блок върху слабите ѝ гърди — и после натисна. Тежестта на камъка и потръпващата сила на ръцете му притиснаха момичето дълбоко във ваната с вино.

Тя вече не се съпротивляваше, само притискаше куклата към гърдите си. Лежеше притихнала, сякаш вече бе мъртва. Немите ѝ устни се движеха и образуваха думи, които изчезнаха, когато малкото ѝ лице потъна.

Какви бяха тези изгубени думи?

Елеазар знаеше, че този въпрос ще го преследва във вечността.

— Прости ми — задавено изрече той. — Прости и на нея.

Виното измокри ръкавите на туниката му, опари кожата. Елеазар държа безжизненото ѝ тяло, докато молитвите на водача им не спряха.

Сякаш беше изминала цяла вечност.

Накрая я пусна и се изправи. Азуба остана удавена на дъното, завинаги притисната от тежестта на свещения камък, завинаги негов прокълнат пазител. Елеазар се замоли този акт да пречисти душата ѝ, да е вечно покаяние за покварата в нея.

„Малката ми Азуба...“

Свлече се до саркофага.

— Затворете го — нареди водачът.

Варовиковата плоча бе спусната с въжета и легна върху саркофага. Мъжете намазаха обилно ръбовете на похлупака със смес от пепел и вар, за да залепят камък за камък.

Елеазар долепи длани в стената на затвора ѝ, сякаш докосването може да я утеши. Но тя вече бе отвъд всякаква утеха.

Опря чело в твърдия камък. Това бе единственият начин. Постъпката им служеше за едно по-висше благо. Но тази истина не намаляваше болката му. Нито нейната.

— Хайде — подкани го водачът им. — Каквото трябваше да се стори, е сторено.

Елеазар треперливо пое глътка зловонен въздух. Войниците кашляха и се тътреха към изхода. Елеазар остана сам с нея в тъмната гробница.

— Не можеш да останеш тук — обади се водачът от изхода. — Трябва да поемеш по друг път.

Елеазар се запрепъва към гласа, ослепял от сълзите.

След като си отидеха, гробницата щеше да остане скрита, със зазидан коридор. Нито едно живо същество нямаше да помни за нея. Всеки, който се осмелеше да стъпи в нея, беше обречен.

Усети погледа на водача върху себе си.

— Съжаляваш ли за клетвата си? — попита мъжът. В гласа му се долавяше тъга, но в същото време бе твърд и решителен.

Тази твърдост бе причината Христос да го нарече Петър, или Камъка. Той бе апостолът, който щеше да е основата на новата Му църква.

Елеазар посрещна каменния му поглед.

— Не. Петре, не съжалявам.

ПЪРВА ЧАСТ