Кървавото евангелие

— Няма нищо — тросна се тя.

Заслони очи със свободната си ръка и примижа към него. Нейт стоеше на ръба на сондажа и силуетът му се очертаваше на фона на ослепителното слънце. Носеше ниско нахлупена сламена шапка, изтъркани джинси и избеляла карирана риза с навити ръкави, които откриваха мускулестите му ръце. Ерин подозираше, че ги е навил специално, за да я впечатли. Естествено, нямаше шансове. През последните няколко дни беше погълната до такава степен от работата си, че единствените мъже, които я запленяваха, бяха мъртви от столетия.

Погледна многозначително към един неугледен участък от пясък и камъни. Дълбочинният радар на екипа беше зарязан и приличаше повече на издраскана от пясък косачка, отколкото на високотехнологичен инструмент, способен да наднича под пръст и скала.

— Защо не си там и не картографираш квадранта?

— Бях там, докторе. — Акцентът му се засили както всеки път, когато беше развълнуван. Едната му вежда също се повдигна.

„Намерил е нещо.“

— Какво има?

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа. — Нейт подскочи на пети, готов да се втурне да ѝ показва.

Тя се усмихна, защото той беше прав. Каквото и да беше намерил, тя нямаше да повярва, докато не го види с очите си. Това беше правилото, което набиваше в главите на студентите си: Нищо не е истинско, докато не го изкопаеш от земята и не го вземеш в ръцете си.

За да защити находката и от уважение към детските кости, тя внимателно покри скелета с импрегнирана хартия. След като приключи, Нейт ѝ подаде ръка и ѝ помогна да излезе от дълбокия сондаж. Както можеше да се очаква, ръката му се задържа върху нейната секунда повече от необходимото.

Като се опитваше да не се мръщи, Ерин освободи ръката си и изтупа колене. Нейт отстъпи крачка назад и извърна поглед — може би беше усетил, че е прекалил. Ерин не го скастри. Каква полза от подобно нещо? Не беше сляпа за ухажването от страна на мъжете, но рядко ги окуражаваше, а и никога не го правеше на терен. Тук тя носеше мръсотията по същия начин, по който други жени носеха грим, и избягваше всякакви авантюри. Макар да бе средна на ръст, неведнъж ѝ бяха казвали, че се движи така, сякаш е с една стъпка по-висока. Трябваше да го прави в тази професия, особено като млада жена.

У дома беше имала доста връзки, но никоя от тях не издържа дълго. В крайна сметка повечето мъже я намираха за плашеща — отблъскващо за мнозина, но странно привлекателно за други.

Като Нейт.

Той обаче беше добър на терена и имаше голям потенциал като геофизик. Рано или късно щеше да преболедува интереса си към нея и нещата щяха да станат по-прости сами по себе си.

— Покажи ми. — Ерин тръгна към жълто-кафявата палатка с апаратурата. Ако не друго, поне щеше да се махне от палещото слънце.

— Ейми има цялата информация в лаптопа. — Нейт почти подтичваше през обекта. — Ударихме джакпот, професоре. Чиста проба костен джакпот.

Ерин се сдържа да не се ухили на ентусиазма му и забърза, за да не изостане от широката му крачка. Възхищаваше се на страстта, с която той се отдаваше на работата, но също като в живота, и археологията не те затрупваше с джакпоти само след половин ден работа. Понякога не го правеше и след десетилетия.

Мушна се в палатката и задържа платнището за Нейт, който свали шапка и влезе след нея. След изгарящото слънце тук бе доста по-прохладно.

Бръмчащ генератор захранваше лаптоп и разнебитен метален вентилатор. Хладната струя духаше право към Ейми, двайсет и три годишна специализантка от Колумбия. Тъмнокосата млада жена прекарваше повече време в палатката, отколкото навън. Капчици вода се бяха кондензирани върху кутията диетична кола на бюрото. Леко пълничка и не във форма, Ейми не беше прекарала достатъчно години под неумолимото слънце, за да се кали за суровите условия на работата на терен, но пък имаше невероятен технически усет. Тя пишеше на клавиатурата с една ръка, а с другата махаше на Ерин да приближи.

— Професор Грейнджър, няма да повярвате.

— Стига сте повтаряли едно и също.

Третият ѝ студент също беше в палатката. Явно всички бяха решили да зарежат работа, за да видят находката на Нейт. Хайнрих се беше надвесил над рамото на Ейми. Рядко нещо беше в състояние да разсее невъзмутимия двайсет и четири годишен студент от Свободния университет в Берлин. Щом и той беше изоставил работата си, значи находката беше наистина необичайна.

Кафявите очи на Ейми не се откъсваха от екрана.

— Софтуерът още изчиства образа, но реших, че ще поискате да го видите веднага.

Ерин измъкна затъкнатия в колана си парцал и избърса пясъка и потта от лицето си.

— Ейми, преди да съм забравила, скелетът на детето, който чистя... видях някакви необичайни следи, които искам да снимаш.

Момичето кимна, но Ерин заподозря, че изобщо не я е чула.

Нейт нервно въртеше шапката си в ръце.

„Какво са открили?“

Ерин заобиколи бюрото и застана до Хайнрих. Ейми се облегна назад в сгъваемия метален стол, за да могат останалите да разгледат по-ясно екрана.