Кървавото евангелие

Говореше на брадичката му. Родителите му вече рядко го поглеждаха в очите. Когато го правеха, се разплакваха. Така беше през последните две години, изпълнени с операции, химиотерапия и облъчване — и сега отново, когато състоянието му пак започна да се влошава.

Може би щяха да го погледнат в лицето, когато легне в ковчега си.

— Твърде горещо е за змии. — Изобщо не хареса колко задъхано прозвучаха думите му.

— Ще станат на змийски наденички. — Тя отпи дълга глътка от бутилката си. — Изпечени на слънце и готови за ядене. Също като нас.

Баща му се появи тичешком.

— Всичко наред ли е?

— Просто си почивам — излъга майка му, за да го прикрие. Намокри носната си кърпа и я подаде на Томи. — Уморих се.

Момчето искаше да я поправи, да каже истината, но беше твърде изтощен. Избърса лице с кърпата.

Баща му заговори. Правеше го винаги, когато бе нервен.

— Вече сме близо. Само още няколко метра и ще видим крепостта. Не коя да е крепост, а Масада. Представете си само.

Томи послушно затвори очи. Представи си плувен басейн. Син, прохладен, миришещ на хлор.

— Десет хиляди римски войници се разполагат навсякъде наоколо в шатри. Чакат на слънцето с мечовете и щитовете си. Отрязали са всички пътища за бягство, опитват се да уморят с глад деветстотинте мъже, жени и деца горе на платото. — От вълнение баща му заговори по-бързо. — Но въстаниците остават твърди докрая. Дори след това. Така и не се предават.

Томи нахлупи шапката върху плешивата си глава и присви очи.

— Накрая са се самоубили, татко.

— Не — разпалено възрази баща му. — Евреите са решили да умрат като свободни хора, вместо да се оставят на милостта на римляните. Не са се убили в знак, че се предават. Избрали са собствената си съдба. Подобни избори показват що за човек си.

Томи взе един нагорещен камък и го метна надолу по пътеката. Той отскочи и изчезна зад ръба. Как би постъпил баща му, ако Томи наистина избереше съдбата си? Ако се самоубиеше, баща му едва ли щеше да говори толкова гордо за всичко това.

Вгледа се в лицето му. Преди хората често повтаряха, че си приличат — същата гъста черна коса, същата усмивка, готова да се появи и при най-малкия повод. След като химиотерапията открадна косата му, вече никой не говореше за прилика. Томи се запита дали изобщо ще порасне, за да заприлича на него.

— Готови ли сте да продължим? — Баща му намести раницата на рамото си.

Майка му го изгледа зло.

— Можем да почакаме малко.

— Не съм казал, че трябва да тръгваме — смънка баща му. — Просто питах...

— И още как. — Томи стана, за да не позволи на родителите си да се скарат.

Помъкна се напред, без да откъсва очи от пътеката. Една жълто-кафява туристическа обувка пред другата. Скоро щеше да е горе и родителите му щяха да получат своя момент с него при крепостта. Именно затова се беше съгласил на тази екскурзия, на това дълго катерене — защото щеше да им остави нещо за спомен. Дори да не бяха готови да го признаят, те нямаше да имат много други спомени от него. И Томи искаше малкото останали да бъдат хубави.

Броеше крачките си. Точно по този начин минаваш през трудните моменти. Броиш. Казваш „едно“ и знаеш, че предстои „две“, а после и „три“. Стигна до двайсет и осем, когато теренът стана равен.

Беше стигнал върха. Вярно, дробовете му бяха като пламнали хартиени торби, но се радваше, че е успял.

На върха имаше дървена беседка — макар че „беседка“ беше доста претенциозна дума за четири хилави пръта, покрити с други хилави пръти, които хвърляха шарена сянка. Но все пак беше за предпочитане, отколкото да стоиш на слънце.

Оттатък ръба на скалата пустинята се простираше до хоризонта. Беше прекрасна по някакъв свой сух и мрачен начин. Обезцветени дюни се простираха като вълни докъдето му стигаше погледът. Пясък се сипеше върху камъни. Хилядолетия вятърна ерозия бяха изяли скалите, песъчинка по песъчинка.

Нямаше хора, нито животни. Дали защитниците са гледали същия пейзаж преди пристигането на римляните?

Убийствена пустош.

Обърна се и огледа платото, където преди две хиляди години се бе случило цялото онова кръвопролитие. То представляваше равен участък, дълъг около пет футболни игрища и може би три широк, с пет-шест порутени каменни постройки.

„Затова ли драпах чак дотук?“

Майка му също не изглеждаше впечатлена. Тя махна кафява къдрица от очите си. Лицето ѝ бе станало розово от слънцето или катеренето.

— Прилича повече на затвор, отколкото на крепост.

— Било е затвор — каза баща му. — Затвор за смъртници. Никой не е излязъл жив от него.

— Никой никога не излиза жив. — Томи съжали за думите си веднага щом се изплъзнаха от устата му, особено когато майка му се извърна и пъхна пръст под слънчевите си очила, несъмнено да избърше сълза. Въпреки това част от него се радваше, че тя си бе позволила да почувства нещо истинско, вместо да лъже и да се преструва през цялото време.

Екскурзоводката се материализира край тях и ги спаси от неловкия момент. Беше цялата голи крака, тесни къси панталони в цвят каки и дълга черна коса. Почти не беше задъхана от дългото катерене.

— Радвам се, че се справихте!

Имаше дори секси израелски акцент.