Кървавото евангелие

Томи ѝ се усмихна, благодарен, че може да мисли за нещо друго.

— Благодаря.

— Както казах на всички останали преди малко, името Масада идва от думата .мецуда, означаваща „крепост“. Сами виждате защо. — Направи жест с дългата си загоряла ръка, обгръщайки цялото плато. — Защитната стена е всъщност двойна, една в друга. Между тях са се намирали основните жилищни помещения за обитателите. Онова пред нас е Западният дворец, най-голямата постройка в Масада.

Томи откъсна поглед от устните ѝ, за да погледне в посоката, в която сочеше. Масивната сграда изобщо не приличаше на дворец. Беше пълна съборетина. Големи участъци от старата каменна стена липсваха, постройката беше опасана със съвременно скеле. Сякаш някой се опитваше да изгради декор за поредната серия за Индиана Джоунс.

— Смятаме, че следващата сграда е била баня — каза екскурзоводката и посочи постройката отляво. — В нея са открити три скелета, чиито черепи били отделени от телата.

Томи наостри уши. „Най-сетне нещо интересно.“

— Обезглавени? — попита той и пристъпи към нея. — Значи са се самоубили, като са отрязали собствените си глави?

Устните на екскурзоводката се извиха в усмивка.

— Всъщност войниците са теглили жребий кой да се нагърби с убиването на другите. Само последният е трябвало да се самоубие.

Томи се намръщи, вторачен в развалините. Значи са убили собствените си деца, когато е станало наистина напечено. Изненадващо го жегна завист. По-добре да умреш бързо от ръцете на някого, който те обича, отколкото ракът да те гризе бавно и безмилостно. Засрамен от мисълта, той погледна родителите си. Майка му се усмихна, докато си вееше с пътеводителя, а баща му го снима.

Не, никога не би могъл да поиска подобно нещо от тях.

Примирен, Томи отново насочи вниманието си към банята.

— Онези скелети... още ли са там? — Пристъпи напред, готов да надникне през металната решетка.

Екскурзоводката му препречи пътя с напращелите си гърди.

— Съжалявам, младежо. Не е позволено да се влиза вътре.

Томи положи огромни усилия да не зяпа гърдите ѝ, но претърпя пълен провал.

— Как си, Томи? — обади се майка му, преди той да успее да помръдне.

Дали беше забелязала, че оглежда екскурзоводката? Изчерви се.

— Нищо ми няма.

— Жаден ли си? Искаш ли малко вода? — Тя му подаде пластмасовата си бутилка.

— Не, мамо.

— Дай да ти сложа малко крем против изгаряне. — Майка му бръкна в чантата си. При други обстоятелства Томи щеше да понесе унижението, но екскурзоводката му се усмихна зашеметяващо и той изведнъж реши, че няма да позволи да го дундуркат като бебе.

— Нищо ми няма, мамо! — изтърси малко по-рязко, отколкото му се искаше.

Майка му трепна. Екскурзоводката се отдалечи.

— Извинявай — каза той на майка си. — Не исках.

— Всичко е наред — рече тя. — Ще бъда ей там с баща ти. Разходи се.

Загледа я как се отдалечава. Чувстваше се ужасно.

Отиде до банята ужасно ядосан на себе си. Облегна се на металната решетка, за да надникне вътре — вратата изскърца и се отвори под тежестта му. Томи едва не падна. Отстъпи бързо назад, но точно докато го правеше, нещо в ъгъла на помещението привлече погледа му.

Леко трептене. Бяло, като смачкан лист хартия.

Любопитството надделя. Озърна се. Никой не гледаше към него. Пък и какво беше наказанието за влизане на забранено място? Какво по-лошо можеше да му се случи? Хубавата екскурзоводка щеше да го измъкне навън, това ли?

Не би имал нищо против.

Пъхна глава вътре, загледан в източника на движението.

Малък бял гълъб куцаше по мозаечния под. Лявото му крило се влачеше по плочките и оставяше някакво загадъчно съобщение в прахта с върховете на перата.

„Горкото създание...“

Трябваше да го извади оттам. Щеше да умре от обезводняване или да бъде изяден от някой хищник. Екскурзоводката сигурно знаеше някакъв приют за птици, където можеха да го отнесат. Майка му беше работила като доброволец на подобно място у дома в Калифорния, преди неговият рак да изяде живота на всички.

Вмъкна се през отворената порта. Отвътре помещението изглеждаше по-малко от работилницата на баща му — четири голи каменни стени и под, покрит с избеляла мозайка с влудяващо мънички плочки. Тя изобразяваше осем прашни червени сърца, подредени в кръг като цвете, ред тъмносини и бели плочки, приличащи на вълни, рамка от теракота и бели триъгълници, напомнящи му на зъби. Опита се да си представи как древните майстори са сглобявали всичко това като някакъв пъзел, но самата мисъл го умори.

Прекрачи сенчестия праг, благодарен, че се е скрил от безжалостното слънце. Колко хора бяха умрели тук? Тръпки полазиха по гръбнака му, докато си представяше сцената. Коленичили хора — сигурен беше, че са били на колене. Мъж в мръсна ленена туника стоеше над тях с високо вдигнат меч. Започна с най-младите и когато приключи, в ръцете му почти не беше останала сила. Накрая той също падна на колене и зачака бързата смърт от меча на приятеля си. И после всичко бе свършило. Кръвта им течеше по мъничките плочки, цапаше мазилката и се събираше в локва на пода.

Томи тръсна глава, за да прогони видението, и се огледа.

Нямаше скелети.