Кръвна линия

След като всички се настаниха, Грей се отдалечи от потъващата кула.

Скутерът имаше само четири места. Пътниците заедно с Каин бяха шестима, лодката газеше по-дълбоко от нормалното и се движеше бавно и тромаво.

Но все пак не потъваше.

Нещо, което не можеше да се каже за Утопия.

Теченията под лодката се промениха и я завлякоха наляво. Грей се опита да коригира, но положението само се влоши.

„Какво става, по дяволите?“

— Пиърс! — изрева Ковалски, привличайки вниманието му от теченията към небето.

Грей се облещи от ужас.

Кулата на Бурдж Абаади беше надвиснала застрашително над тях.

Грей се огледа трескаво. Всички небостъргачи на острова се бяха килнали в същата посока, сякаш под напора на силен вятър.

„Ох, по дяволите…“

Сейчан също бе разпознала опасността.

— Островът се накланя.

Грей даде пълна газ, като си представяше как изкуствената суша се преобръща.

Трябваше да стигнат до открити води.

В далечината една кула се откъсна от основата си, полетя бавно и се блъсна в съседната сграда.

По-наблизо мощен стон отекна през водата — стон на бетон и стомана под огромен натиск. Никой не се съмняваше какъв е източникът му.

Погледите на всички се обърнаха към Бурдж Абаади.

4,40 ч.

Като че ли Вечната кула нямаше да оправдае името си.

Едуард наблюдаваше бавното унищожение на острова от борда на големия патрулен катер. На 400 метра от него Утопия се надигаше, за да се разпадне и да потъне обратно в морето, досущ като някаква съвременна Атлантида. В центъра й Бурдж Абаади се килна, горните етажи се отчупиха и полетяха от централната ос, подобно на падащи кубчета.

Беше му съобщено, че изпратените при кулата патрули са изчезнали. Опитите да се свържат с тях по радиото бяха неуспешни.

Най-вероятно това беше дело на групата, която бе атакувала базата.

Трябваше да се вземат мерки.

Но не и без насоки отгоре.

Петра излезе от люка със сателитен телефон в ръка. Погледът й срещна неговия и го предупреди, че новините не са добри.

Подаде му телефона.

Едуард го вдигна до ухото си и компютризираният глас го поздрави:

— Детето в безопасност ли е?

— Да.

— А майката?

— Мъртва.

„Определено трябваше да е мъртва“.

— В такъв случай координирайте всички сили на място. Установете периметър около острова. Започнете издирването на онези, които нападнаха станцията.

— И ако ги намерим?

Получи много конкретни инструкции, завършващи с:

— След това Петра ще поеме нещата. Тя знае какво трябва да се направи.

Едуард преглътна с мъка. Чувстваше се понижен в длъжност, но не посмя да се оплаче.

Пък и в края на краищата, може би беше по-добре да не научава какво ги очаква.

31.

3 юли, 4,44 ч.

Териториалните води на Дубай

Грей караше с пълна скорост, докато островът се разпадаше около тях.

Потъващата платформа, усукана от теченията и удряна отдолу от частично запазените пилони, се раздробяваше на по-малки части. Останали внезапно без опора и тежки отгоре, те започнаха да се накланят и преобръщат, запращайки сгради, кули и скелета около лодката.

Грей се опитваше да избегне най-лошото от тази месомелачка и не жалеше двигателя.

Кулите обаче продължаваха да падат. Стени се разкъсваха с гръм и трясък. Прозорци се пръскаха и ги посипваха със стъкла.

Трябваше да намери път към открити води, но развалините сякаш му се изпречваха на всеки завой.

— Грей! — Сейчан се вкопчи още по-силно в него, за да не излети.

— Виждам.

Пред тях огромна секция от строящ се небостъргач — само стоманено скеле — се откъсна, удари жилищен блок и се затъркаля към тях, подобно на монета в игра пачинко.

Ковалски изпсува.

Всички споделяха чувствата му.

Нямаше начин да го заобиколят, а Грей имаше само секунди за реакция.

Намери единственото възможно прикритие, но щяха да се разминат на косъм.

— Всички да се снишат!

Зави рязко надясно, завъртя скутера на 180 градуса и го блъсна странично под издадения балкон на една потънала сграда. Падащото желязно чудовище изтътна над тях — и отскочи.

— Чудесно успоредно паркиране — отбеляза Ковалски.

С рязко форсиране на двигателя Грей изкара джета от прикритието.

Обърна се, приведе се над кормилото и полетя към откритите води, проблясващи в далечината.

Но дори и този път се затваряше.

Отпред два жилищни блока се бяха подпрели един друг като пияници. Десният се облягаше на левия и бавно падаше, сипейки изпотрошени стъкла и отломки.

— Давай! — извика Сейчан.

Грей нямаше избор. Отново форсира двигателя и той изрева, изхвърляйки струи вода. Лодката се понесе като ракета, мъчейки се да профучи под спускащата се гилотина от стомана, бетон и стъкло.

Ковалски се наведе над Аманда, която беше в скута му.

— Не мога да гледам.

Сейчан отново се пресегна и сграбчи ръката на Грей.

Тъкър опря крака в облегалката на капитанската седалка.

Само един от екипа имаше различно мнение.