Кръвна линия

— Ако сте прави, ако членове на моята фамилия наистина са извършвали подобни жестокости върху дъщеря ми, искам да си получат заслуженото. — Гневът му се съсредоточи върху един-единствен въпрос. — Откъде започваме?

Преди Пейнтър да успее да отговори, някой друг явно бе чул надигащия се гняв на Гант и отвърна:

— Татко…?

Всички се обърнаха към болничното легло в съседната стая. Очите на пациентката бяха отворени. Замъгленият й поглед обхождаше стаята.

— Аманда…! — Гант се втурна към леглото й, отново коленичи и хвана ръката й. — Момичето ми, тук съм.

Аманда намери лицето на баща си. Но вместо облекчение в очите й имаше слабо отражение на собствената му ярост. Пръстите й се стегнаха около ръката на баща й. Мъчеше се да събере сили въпреки упойката.

— Ще се оправиш — утешително й каза той.

Аманда не се нуждаеше от подобни уверения — а само от резултати.

— Татко, взеха Уилям. Взеха момченцето ми. Ти… — Пръстите й така се вкопчиха в него, че кокалчетата й побеляха. — Ти ще го върнеш.

Това искане изчерпи всичките й сили. Впери поглед в лицето на баща си в очакване на обещанието му. Беше предала заръката си и очите й се обърнаха навътре. Пръстите й се отпуснаха.

Неврохирургът пристъпи напред.

— Тя се нуждае от почивка.

Гант не го чу и се обърна към Пейнтър, все още коленичил. Лицето му бе отчаяно, но в очите му се четеше решимост.

— Какво трябва да направя, за да върна внука си?

Пейнтър си представи видеозаписа, заснет с камерата на Каин на борда на катера. Беше го гледал няколко пъти от началото на деня — преследването, залавянето и дрогирането на Грей Пиърс. И всеки път изпитваше благодарност за находчивостта и саможертвата му, които бяха осигурили тайния запис. Именно той им предлагаше мъничък шанс да обърнат вълната срещу врага.

И Пейнтър възнамеряваше да се възползва от него.

— Какво искате да направя? — настояваше Гант.

Пейнтър го погледна в очите и каза истината без заобикалки.

— Трябва да умрете, господин президент.

33.

4 юли, 11,34 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей влетя обратно в света, яхнал светкавица.

Електрошокът прогори черепа му, сякаш някой бе залепил дясната половина на главата му върху нажежен котлон. Той изпъшка и се помъчи да се изтъркаля настрани от болката, но не можа да се отърве от нея. Облекчението дойде едва когато изгарянето отшумя само.

След това нещо ухапа опакото на дланта му. Топлината плъзна по ръката му, достигна гърдите и запали сърцето му. То заби като полудяло. Пулсът затуптя в ушите му. Няколко секунди едва успяваше да си поеме дъх, но накрая ефектът отмина.

Шокът го остави изтръпнал и превъзбуден. Светът внезапно застана на фокус, все още червеникав по края. Лежеше по гръб, усещаше пулса си в гърлото. Когато дойде на себе си, Грей се пресегна да докосне бетонния таван. Беше толкова близко, че пръстите му опряха в грубата му повърхност.

Забеляза, че към китката му е закрепено нещо — спринцовка, свързана с механично бутало. Изтръгна я и се претърколи настрани, като притискаше пробитата вена.

Явно му бяха дали някакъв контрагент за упойката, който го бе привел за секунди в съзнание.

„Къде съм?“

Бетонните стени го заобикаляха от всички страни, образувайки кутия, широка метър и половина и висока един метър. Осветлението бе силно, болезнено ярко и идваше от захранвана с акумулатор лампа в ъгъла. На пода при краката му лежеше дълга метална кутия, а в едната стена имаше тясна цепнатина, затворена с метален капак. Дори да беше отворена, цепнатината бе твърде тясна, за да мине през нея. Единственият изход като че ли беше люкът в пода, запечатан от другата страна.

„Какво става?“

Отговорът прозвуча в главата му, дълбоко в лявото му ухо.

— Добро утро, командир Пиърс — поздрави го механичен глас. Звучеше като онези бездушни компютризирани телефонни услуги, макар Грей да подозираше, че чува истински глас, минал през цифрова обработка.

— Грубото събуждане беше необходимо. — В заявлението нямаше извинителен тон, а просто излагане на факта. — Шокът и инжекцията метилфенидат би трябвало да ви събудят и подготвят за задачата, която ви предстои. Разполагате с десет минути, след което трябва да действате.

— Какво трябва да направя? — попита Грей голите стени на бетонната си крипта. Предполагаше какъв ще е отговорът. Погледна металната кутия. Приличаше му на кутия за пушка.

Гласът продължи да говори — или го игнорираше, или сигналът беше еднопосочен.

— Радиото в ухото ви е вградено и е свързано с взривна капсула. Ще откриете, че същото това ухо е пълно с пластичен експлозив.