Кръвна линия

Разочарованието на Петра си личеше в твърдия поглед и сурово стиснатите й устни. Не я беше грижа за състоянието на детето — вече бяха изгубили много други. Но след всички неприятности в Сомалия и Дубай и двамата се нуждаеха от победа.

А ето че надеждата за такава се стопяваше с всеки следващ дъх на детето.

Новороденото лежеше върху одеялце в затоплен кувьоз. Тръбичка в носа му осигуряваше постоянен приток на кислород. Хранеше се през сонда. Различни гривни и възглавнички следяха кислорода, сърцето, дишането, кръвното налягане и температурата му.

Едуард поклати глава.

— Може да се наложи да го сложим на система и дихателен апарат заради плиткото дишане. Или да направим интубация.

Трябваше да намери начин да стабилизира детето. Последният ДНК анализ показваше значителна загуба на ПНК. Тройните спирали в тъканите се разпадаха.

Но най-тревожното беше, че Едуард още не знаеше защо.

Възможно бе организмът просто да отхвърля чуждия протеин на третата нишка. И вследствие на това състоянието на детето постепенно да се влошава.

Влошаването можеше да се дължи и на обичайните причини — бебето бе твърде слабо и недоразвито плюс стресът като причина за вторично метаболично разпадане на тройната спирала.

— Яйцето или кокошката? — попита той бебето.

„Дали разрушаването на спиралата отслабва тялото ти? Или слабото ти тяло кара спиралата да се разпада?“

Най-вероятно бе комбинация от двете, нещо като каскаден ефект.

Каквато и да беше причината, двамата с Петра имаха проблем. Провалите не се награждаваха в тази организация. И рядко се толерираха.

Едуард огледа малкото помещение без прозорци, което им бе отредено в строго охранявания комплекс. В момента мястото бе зле пригодено за нуждите им. В Хижата се работеше върху проекти, които бяха предимно от военно естество — не като чудесата, обещавани от проучванията в лабораториите на Утопия.

Квадратното помещение беше негово временно убежище и работно място. Евакуацията им от Утопия беше бърза и неочаквана, не им бе дала възможност за каквито и да било приготовления. Доста контейнери си бяха останали неотворени. Имаше подготвено цяло крило за оборудване на нова генетична лаборатория.

Естествено, тук можеше да започне отначало, но това щеше да отнеме време.

Време, с което детето не разполагаше.

Загледа се към кувьоза.

По пътя от Дубай стана ясно, че то се дестабилизира. Едуард бе поръчал всичко необходимо за спешна помощ на новородени да бъде доставено тук. Но състоянието на детето продължаваше да се влошава и той трябваше да се изправи пред тъжната реалност. Доставката на оборудването беше едно, но намирането на опитен медицински персонал, който да пристигне навреме, бе проблем за това строго охранявано място. Особено след пораженията, които бяха претърпели в Близкия изток и в Южна Каролина. И на двете места бяха изгубили неколцина ценни колеги.

Механизмът за набиране на персонал вече работеше.

Но времето беше от жизнена важност.

Извършването и на най-простите предложени процедури изискваше наличието на опитен персонал, който да работи денонощно.

— Трябват ни още хора — заключи той. — Способни, опитни хора. Точно сега бих се радвал и на един помощник, стига да е достатъчно талантлив.

Петра кимна. Напълно разбираше положението.

— Ще се обадя. Може би вече разполагаме с онова, което ни е нужно.

13,45 ч.

Доктор Лиза Къмингс мереше с крачки килията си. Беше оставила обяда си недокоснат. Пуешко бутче и малка торбичка „Доритос“. Имаше нещо противно в тази проста и обикновена храна. Огледа килията си и отново я обходи.

Тъпата болка в навехнатия глезен й помагаше да се съсредоточи.

Стените бяха бяла пластмаса без шевове. Вратата бе от твърд стъклен полимер в стоманена рамка. Беше притиснала буза в стъклото в опит да види какво има отвън. Откри само коридор с подобни на нейната килии, които изглеждаха празни.

„Къде е Кат?“

Тревогата я гризеше и я караше да продължава да крачи.

Килията й беше спартанска — нар с дунапренен дюшек, метална тоалетна и умивалник. Единственият лукс беше плоскоекранният телевизор, вграден в стената. Лиза не можеше да се освободи от чувството, че някой я наблюдава през него.

Или може би това бе просто параноя, породена от отминаващото въздействие на упойващите вещества.

След като снощи бяха заловени, от хеликоптера се спуснаха четирима мъже в униформи. Завързаха Кат и Лиза и им биха мускулни инжекции. От пробождащата болка в очите и схващането на краката си Лиза предположи, че са им приложили някаква форма на кетамин.

По време на пътуването дойде в съзнание, колкото да установи, че се намира на задната седалка на джипа. Кат лежеше до нея с обърнати навътре очи и леко похъркваше. Лиза бе твърде слаба, за да помръдне, но видя през задния прозорец тъмните гори и високите отвесни скали. Намираха се в планините.

Предположи, че са в Блу Ридж, но не можеше да е сигурна.

После отново се унесе и подозираше, че по някое време са й били втора доза. Върху ръката й имаше две следи от инжекции.