Кръвна линия

Пейнтър го последва заедно с друг агент, а останалите заеха позиции в коридора.

Гант пристъпи машинално към болничното легло. Спря до него, сякаш бе глътнал бастун… и рухна на колене, като едва не падна върху матрака. Раменете му се разтресоха. От гърдите му се изтръгнаха ридания.

Дори Пейнтър още да хранеше съмнения в искреността му, сега те окончателно изчезнаха.

— Детето ми… — извика той. — Жива е.

Аманда Гант-Бенет лежеше кротко в леглото, все още леко упоена. Беше в синьо болнично облекло на цветя. Системи вкарваха във вените й различни разтвори и два антибиотика. Апаратурата следеше дишането, сърдечната дейност и кръвното й налягане. На главата й имаше боне. Бинтът под него скриваше отвора в черепа й. Бургията беше умело извадена от неврохирург. Скенерите бяха показали, че е проникнала през горния сагитален синус през фронталната кост, но мозъчната кора е останала непокътната. Имаше и вторична травма от малък субдурален хематом, но той вече се разнасяше.

С повече почивка Аманда щеше да се възстанови напълно.

В стаята имаше още двама души — неврохирургът и Тъкър Уейн. И двамата не се бяха откъсвали от младата жена, откакто беше докарана тук преди пет часа. Пътят й до Щатите беше доста заобиколен. Джак Къркланд я беше транспортирал до „Дийп Фатъм“, където медиците я бяха стабилизирали, докато пътуваха до Абу Даби. Там Пейнтър се беше обърнал за помощ към доверен човек, който бе доста влиятелен в района — петролната баронеса лейди Кара Кенсингтън. Тя беше уредила частен корпоративен самолет, а Пейнтър подготви фалшивите документи.

Никой извън кръга на Пейнтър не знаеше, че Аманда все още е жива.

Досега.

Гант се обърна, все така на колене.

— Как?

Тази единствена дума обхващаше страшно много въпроси.

— Ще са ми нужни повече от пет минути — отвърна Пейнтър.

След като ги получи, той му разказа всичко. Не спести нищо и разказът му накара Гант да се изправи отново на крака. Влязоха в съседния лекарски кабинет до болничната стая — бащата отказваше да се отдели на повече от няколко крачки от дъщеря си.

Когато стигнаха до историята за спасяването на Аманда, Гант стисна ръката на Тъкър.

— Благодаря, синко.

Тъкър кимна.

— За мен е чест, сър.

— Бих искал да видя кучето ти някой път.

— Сигурен съм, че може да се уреди.

Пейнтър беше отбелязал ключовите части от историята с Аманда. Останаха само въпросите, на които не можеше да отговори напълно.

— Но още не мога да разбера — рече Гант. — Защо им е притрябвал внукът ми?

— Все още се опитваме да намерим отговора. Аманда на няколко пъти идва на себе си. Успях да й задам някои въпроси и да науча това-онова.

— Разкажете ми — каза Гант. Седеше на малкото бюро в кабинета, беше твърде потресен, за да се държи на крака.

Пейнтър беше останал прав.

— Дъщеря ви е получила по куриер пакет от неизвестен източник. Вътре имало фалшиви паспорти и съобщение, което я предупреждавало да бяга, защото детето й било в опасност. Имало приложени и документи. Медицински заключения, факсове, лабораторни доклади. Достатъчно, за да убедят дъщеря ви да изчезне, за да защити бебето си. Бележката също я предупреждавала да не казва на роднините си, да не се доверява на никого.

— Но защо? — Изражението на Гант беше смесица от изумление и страх. Долавяше се и тлеещ гняв, който заплашваше да се разгори в пожар.

— Някой е искал детето. Смятам, че внукът ви е бил продукт на генетичен експеримент. На глобален изследователски проект, продължил десетилетия, ако не и повече, включващ трафик на хора и опити върху човешки същества.

Изумлението стана още по-силно.

— За какъв експеримент говорите?

— Не знам със сигурност. Нещо, свързано с ДНК — или поне така е чула Аманда. Но въз основа на други разузнавателни източници смятам, че при експеримента в генетичната структура на внука ви е бил добавен изкуствено разработен протеин. Възможно е той да е първото дете, при което опитът се е оказал успешен.

Гант поклати глава.

— Но каква е крайната им цел? Защо им е трябвало да причиняват това на внука ми?

Пейнтър беше запазил най-лошото за накрая.

— Аманда смята, че искат да експериментират върху внука ви, да го запазят жив… или поне органите му… за да могат да ги изследват по-подробно.

Гант скочи на крака. Ужасът най-сетне разпали тлеещата ярост.

— Какво? Как… кои са тези кучи синове, по дяволите?

Докато се подготвяше да отговори, Пейнтър се измъчваше от друг, по-належащ въпрос.

Къде са те?

13,42 ч.

Планините Блу Ридж

Стетоскопът внимателно се отдели от крехките гърди на новороденото. Можеше да се види как сърцето на детето пърха слабо в гръдния кош. Кожата му бе леко посиняла, което говореше за недостиг на кислород.

Доктор Едуард Блейк съобщи преценката си на Петра.

— Отива си. Поначало беше недоносено и с тегло под нормата, така че има предпоставки за подобен изход. — Той сви рамене. — Възможно е и стресът от пътуването да му се е отразил зле.