Кръвна линия

Почеса ги разсеяно през тънката материя. Някой беше свалил роклята й и я бе облякъл в невзрачната памучна дреха, наподобяваща болнично облекло, но затворено отзад. Сигурно го бяха навлекли през главата й. Имаше също пантофи, гащета и сутиен, който не й беше по мярка. Дрехите бяха чисти, но не и нови. Съдейки по лекото изтъркване, някой ги беше носил преди нея — и това подсилваше тревогата й.

„Какво е станало с тези хора?“

Телевизорът рязко избръмча. Лиза се обърна към него. На екрана се появи картина на малка болнична стая. Имаше две фигури в престилки, които се суетяха около нещо, подобно на кувьоз за интензивни грижи.

Разнесе се променен от компютър глас, зловещо равномерен и без ритъм.

— Доктор Лиза Къмингс, разбрахме, че имате медицинско образование и докторска степен по физиология. Вярно ли е това?

— Да — предпазливо отвърна тя. Не виждаше причина да лъже. Явно знаеха коя е — може би бяха използвали пръстовите й отпечатъци, за да се доберат до информацията за нея.

— Тук полезността е добродетел — студено я уведоми гласът. — Всеки трябва да е полезен с нещо. Затова, бихме искали да ни помогнете в диагностицирането и лечението на новородено тук, в този комплекс. В момента не ни достигат хора и най-вече опитен медицински персонал.

Лиза се замисли и стигна до единственото решение.

— Защо да ви помагам?

— Ако спасяването на живота на едно дете не е достатъчно, може би животът на приятел ще ви убеди да го направите.

Картината се смени и показа помещение, подобно на килията й — само че стените му бяха тъмночервени. Все едно гледаше през прозорец в съседна килия, която обаче можеше да се намира къде ли не в комплекса. Жената на леглото скочи на крака, втурна се към екрана и постави ръка върху него.

Лиза също опря ръка срещу нейната. Представи си, че топлината на електрониката идва всъщност от ръката на най-добрата й приятелка.

— Кат…

— Лиза, добре ли си?

Връзката беше прекъсната и екранът угасна. Гласът заговори отново.

— Всеки неуспех или неподчинение от ваша страна ще се отрази върху плътта на приятелката ви. Докажете, че от вас има полза, и двете ще останете живи.

Лиза преглътна с мъка. Изведнъж й стана твърде студено в тънката дреха.

— Какво искате от мен?

Електронната ключалка на вратата изщрака шумно.

— Тръгнете надясно. Отидете в края на коридора.

Екранът замлъкна.

Лиза се поколеба за момент, но знаеше, че няма избор. Сътрудничеството можеше да им осигури допълнително време — време да намерят начин да се измъкнат, време, през което Пейнтър да ги открие. Представи си лицето на приятеля си, белоснежния кичур, прибран зад ухото му, пронизващите му интелигентни очи — и най-вече любовта, която блестеше в тях нощем от съседната възглавница.

Именно тази обич й даде сили да продължи.

Отиде до вратата, бутна я и тръгна надясно. В коридора имаше дванайсет килии. Затърси Кат в някоя от тях, но всички се оказаха празни, поне тези, които видя.

— Кат — тихо повика тя, като вървеше бавно и въртеше глава.

Отговор не последва. Не се появи лице, залепено за стъклена врата.

Няколко помещения бяха с навити дюшеци. Цялото крило създаваше впечатление за запуснатост, но в същото време внушаваше усещане за очакване, подобно на училищно общежитие преди началото на следващия срок.

Може би чувството се дължеше на тихия шепот на гласове напред.

Лиза стигна до края на коридора и влезе в малко болнично помещение — същото, което бе видяла на екрана. Половината се заемаше от кутии и сандъци. Някои бяха отворени и в тях имаше медицинско оборудване в найлонови опаковки.

В другата половина се намираше кувьозът. Някаква жена в хирургично облекло я забеляза и й направи знак да приближи, сякаш беше колега.

Преди да направи и една крачка, вратата в отсрещната стена се отвори и в стаята влезе по-възрастен мъж с широки рамене, облечен в строг сив костюм, прилежно сресана бяла коса и с изискана походка.

Лиза го позна и замръзна на място.

Мъжът протегна ръка и каза с топъл южняшки акцент:

— Доктор Къмингс, благодаря, че се съгласихте да помогнете на праплеменника ми.

Изгубила дар слово, Лиза се здрависа с него.

Пред нея стоеше бившият посланик в Югоизточна Азия, сега държавен секретар — и брат на президента.

Робърт Л. Гант.

13,55 ч.

Вашингтон, окръг Колумбия

— Кажете ми — каза Джеймс Гант, загледан към съседната стая с болничното легло, на което лежеше дъщеря му. — Кой стои зад всичко това?