Кръвна линия

Грей огледа апартамента. Като че ли нищо не липсваше.

— Защо не отговори на повикването ми? — попита той.

Ковалски погледна смутено към масата. Радиостанцията и предавателят му лежаха там.

— Взех душ и забравих да…

— Няма значение — прекъсна го Грей. — Какво е станало долу?

Ковалски спусна крака на пода и изстена болезнено.

— Каза да създадем суматоха, когато пристигнем.

— Имах предвид отвличане на вниманието, а не трета световна война.

Ковалски сви рамене.

— Нещата малко излязоха от контрол. Мен ако питаш, тези мюсюлмани покрай липсата на секс и алкохол имат нужда да изпуснат някак парата.

Грей се отпусна и прибра пистолета.

— Къде е Сейчан?

Ковалски свали леда от лицето си. Окото му беше подуто и кървавочервено.

— Мислех, че е с вас.

— С нас? Как така? — Сърцето на Грей се сви болезнено. Следващите думи на Ковалски само влошиха положението.

— Тръгна да те търси.

8.

1 юли, 22,22 ч.

Босасо, Сомалия

Сейчан седеше в циментово мазе без прозорци. Над главата й висеше гола електрическа крушка. Помещението вонеше на белина и имаше канал в средата на пода.

„Лош знак“.

Лявата й ръка туптеше — беше порязала лошо палеца си на парче счупено стъкло, когато я бяха проснали по корем в задната уличка. Незабавно й бяха взели всички средства за комуникация и бяха надянали качулка на главата й. Принудена под дулото на оръжие, беше извървяла пеша няколко преки, като се препъваше, след което продължиха в открит джип, ако можеше да се съди по вятъра, рева на двигателя и друсането. Наложи се да се държи за рамката на вратата, за да не падне, болката от порязаната ръка я пронизваше при всяко подскачане. Опреният в ребрата й пистолет я възпираше от опити за бягство. Пътуваха не повече от десет минути, така че едва ли беше далеч от хотела, но този оплетен лабиринт, минаващ за град, със същия успех можеше да се намира и на друга планета.

Щом стигнаха, махнаха качулката и й бе наредено да се съблече по сутиен и гащета, за да я претърсят основно. След това се погрижиха за ранената й ръка, макар че кръвта продължаваше да се стича по пръстите й и да капе по пода. Позволиха й да се облече отново, но въпреки това се чувстваше полугола.

Напъна пластмасовата свинска опашка, с която я бяха завързали за металния стол. Опита се да се залюлее, но столът се оказа завинтен за пода.

Предаде се и мислено наруга небрежността си, без да пропусне да обвини и Грей.

„Ако кучият син не беше тръгнал така безразсъдно…“

Знаеше, че самата тя е не по-малко виновна. Беше действала толкова необмислено, колкото и Грей. И, това я смущаваше — още повече че знаеше причината. Помнеше онази целувка в болницата. И двамата се нуждаеха един от друг, макар и поради съвсем различни причини. Небрежната й постъпка сега беше резултат от целувката. Страхът за неговата безопасност и тревогата, че може да го изгуби, я бе заслепила и допускаше грешки.

Разбира се, че не биваше да се втурва презглава в алеята. Нима в предварителния инструктаж не ги бях предупредили за високия брой отвличания в града. Единственият балсам за егото й бе, че похитителите не бяха пирати.

Вратата на помещението най-сетне се отвори. Влязоха двама души. Единият носеше дебела папка, а вторият — стол като онзи, на който седеше тя. Столът беше поставен пред нея и мъжът, който й бе устроил засадата, седна на него и остави папката на коляното си. Имаше къса светлоруса коса, която оредяваше на темето. Беше грубовато красив по един особен начин.

Спътницата му — стройна индийка със светлокафява кожа и тъмносиви очи — застана сковано зад стол с ръка върху дръжката на пистолета си. Подобно на мъжа, тя носеше панталони в цвят каки и закопчана синя блуза; облеклото й беше безупречно изгладено и създаваше впечатление за униформа.

Сейчан я погледна в очите.

— Ти ни следеше цялата вечер. Беше със зелен саронг.

Жената не реагира.

Сейчан премести погледа си върху мъжа. Видя своя стара снимка, закрепена с кламер за папката — зърнеста, но нямаше как да сгреши.

— Нека позная. Нямате абсолютно нищо общо с Амур Махди.

— Мисля, че аз съм онзи, който ще задава въпросите — любезно, но твърдо отвърна мъжът с британския си акцент. Той отвори папката и прегледа първите няколко страници. — Предвид броя на псевдонимите ви, дори не зная как да се обръщам към вас.

— Какво ще кажеш за „най-лошият ти враг“? — кисело предложи тя.

Думите й накараха устните на жената да се извият едва-едва нагоре — не в усмивка, а презрително.

Мъжът игнорира предложението.

— Преди няколко години работодателят ви е извършил терористичен акт на наша земя, в Британския музей, организиран от терорист на име… — той прелисти няколко страници — Касандра Санчес. Доста гадно изпълнение.

Студени тръпки полазиха Сейчан. Касандра беше агент на Гилдията като нея, внедрена при Пейнтър Кроу, преди да стане директор на Сигма. Сейчан не знаеше почти нищо друго за операцията — само това, че жената е мъртва.