Кръвна линия

Каин вкусва кръв, усеща пукането на кост под долните челюсти. Стиска здраво, докато болезненият писък пронизва нощта. После ритник в ребрата най-сетне го принуждава да пусне.

Нощта се завърта около него, но спира, когато краката му отново докосват земята.

Жертвата му е клекнала, притиска ръка към гърдите си. Китката е счупена, оръжието е на земята. Двамата ловци се озовават лице в лице — но само за миг. Каин се хвърля напред, захапва плата при глезена и се мята настрани, дърпайки крака на жертвата. Тя пада и удря глава в натрошения камък. Очилата отхвърчават нанякъде, разкривайки присвити очи. Каин надушва страха, все още усеща вкуса на кръв в основата на езика си.

Но противникът му също е ловец.

Проблясък на острие в здравата му ръка. Ножът полита надолу — но Каин вече не е там, измъкнал се е и тича снишен в тъмното.

Но не и без спечелената с труд награда в уста.

21,25 ч.

Грей спринтираше покрай оградата, когато откъм строителната площадка проехтяха изстрели — задавено кашляне на автоматично оръжие и по-резки трясъци на пистолети.

Само преди секунди, точно когато стигна улицата, беше чул първите пистолетни гърмежи.

Два изстрела.

Идваха от друга част на площадката, далеч от сегашната престрелка.

„Трябва да е капитан Уейн“.

Предположението му се потвърди, когато Тъкър даде командите на партньора си. Капитанът не се виждаше никакъв на улицата, така че Грей хукна към портата на ъгъла. Не беше охранявана и той се втурна през нея с пистолет в ръка.

Изравнен от булдозери път водеше направо към битката.

Забеляза тела на земята.

Хората на Амур.

Грей се метна в сенките под купчина разбит бетон. Появи се командос и срита едно от телата. От земята умолително се надигна ръка. Войникът насочи пистолета си надолу. Чу се трясък и ръката се отпусна безжизнено.

Убиваха всички.

Престрелката приключи така бързо, както беше започнала. Последните автоматични откоси замлъкнаха.

— Тъкър, приемам — произнесе Грей в микрофона си.

Радиостанцията мълчеше.

Изведнъж отново затрещяха изстрели — отляво, далеч от телата. Командосът се хвърли към тях.

Грей изруга под нос, претърколи се през купчината и също тръгна натам. Престрелката продължаваше. Тъкър си играеше на криеница с ловците.

Грей си проправяше път през лабиринта, като се мъчеше да се ориентира по гърмежите и в същото време се озърташе. Най-сетне успя да забележи капитана. Тичаше с пистолет в ръка покрай редица самосвали, паркирани до купища чакъл, като се мъчеше да остане скрит.

Грей се насочи към него — но преди да успее да направи и три крачки, на няколко метра отпред се появи тъмна фигура, обърната с гръб към него. Беше същият командос, който беше убил последния от хората на Амур. Войникът забеляза Тъкър и изстреля откос по целта си.

Куршумите рикошираха в самосвала.

Внезапно останал без прикритие, Тъкър се опита се хвърли настрани, но един куршум го улучи право в гърдите и го запрати с трясък в камиона. Падна на земята, а пистолетът му отлетя нанякъде.

Грей вдигна своето оръжие, направи две бързи крачки и простреля командоса отзад във врата. Войникът рухна на колене и после по лице, давейки се в собствената си кръв.

Грей мина покрай него, като изрита карабината ръцете му.

Тъкър се мъчеше да се изправи, притиснал длан към гърдите си.

„Извадил е късмет, че е сложил бронежилетка“.

Само че късметът му не продължи дълго.

Отдясно, извън полезрението на Грей, изтрещя пистолет. Тъкър приклекна, когато куршумът избръмча покрай ухото му и се заби в огромната гума на самосвала. Последваха още изстрели, които вдигнаха фонтанчета пясък между краката на Тъкър и край лявата му ръка. Той се хвърли настрани и изчезна.

Грей забърза напред, но стрелецът още не се виждаше никакъв.

„Къде…?“

Изведнъж командосът изскочи на открито — тичаше приведен в посоката, където бе изчезнал Тъкър, с готов за стрелба пистолет. Другата му ръка беше притисната към гърдите, китката бе изкривена под неестествен ъгъл и кървеше. Съдейки по начина му на стрелба, войникът беше заслепен от ярост.