Кръвна линия

Тъкър шпионираше срещата на Амур с тримата сънародници — също пирати, ако се съди по белезите в грубите им маниери. Бяха спрели край купчина от стоманени греди и изпотрошени тухли. Чуваше резкия им смях и думите на местен сомалийски диалект. Програмата преводач предаваше разговора с тънък компютърен глас.

— Колко време ще можеш да ги разтакаваш? — попита един. — Колко пари можеш да измъкнеш? — добави втори.

— Хасан, Хабиб, повярвайте ми. — Амур се усмихна и вдигна ръце. — Работата е по-голяма от онова, което ми казват. И затова мога да ги накарам да ми играят по свирката.

— Така казваш ти — недоверчиво рече третият.

Като доказателство Амур извади пачка банкноти и отдели по няколко за всеки.

— Но първо — рече той, — трябва да пусна някаква муха на американците, за да продължат да ми вярват, нали така?

Останалите не го слушаха, а брояха банкнотите и ги прибираха в джобовете си.

— Какво сте чували за онази американка? — попита Амур, привличайки отново вниманието им.

— Само слухове, Амур. — Думите бяха съпроводени с кимания.

— Засега съм доволен и на слухове — обади се глас в другото ухо на Тъкър.

Коментарът беше на командир Пиърс. Явно водачът на екипа слушаше толкова внимателно, колкото и самият Тъкър.

— И каква е мълвата? — натисна ги Амур.

— Един приятел на чичото на брат ми от района на Еил казва, че през селото му минала някаква бяла жена. Откарвали я към планините.

— Към Кал Мадо ли?

В отговор единият от мъжете сви рамене.

— Това е голяма територия — отбеляза Амур, но не личеше да е разочарован. Той потърка замислено брадичка. — Ако наистина е там, никога няма да я намерят. Мога спокойно да предам тази информация на американците, без да им казвам нищо на практика. И ако Аллах е благосклонен, мога да продължа връзката с тях още няколко доходоносни дни.

— А след това?

— След това няма да ми бъдат нужни повече. Ще бъде жалко, ако с тях се случи нещо — жалко, но не и необичайно в тези коварни земи, нали така?

Четиримата се спогледаха ухилени.

— Значи Амур не е толкова добронамерен, колкото се представя — каза Грей в ухото на Тъкър. — Мисля, че ще се наложи да…

Думите на командира бяха прекъснати от тихо ръмжене.

Картината на малкия екран се промени — партньорът му се оттегляше, явно усетил нещо.

— Какво прави кучето ти? — попита Грей, който също бе забелязал внезапното раздвижване.

— Момент. Нещо го е стреснало.

Зърнестата картина подскачаше и се мяташе, докато овчарката се провираше и заобикаляше купчината бетонни отпадъци. Като че ли кучето се опитваше да заобиколи Амур и групата му.

После картината се успокои отново.

По-нататък на строителната площадка имаше група от шестима мъже, придвижващи се към групата на Амур. Бяха екипирани в черна броня и шлемове с очила за нощно виждане. На раменете си носеха щурмови карабини. Новодошлите не бяха пирати; личеше си, че са минали военно обучение. И намеренията им изобщо не изглеждаха приятелски.

Явно запитванията на Амур бяха достигнали до неподходящите уши.

Лошо. Особено сега.

Тъкър видя как водачът даде сигнал с ръка. Хората му се разделиха на две групи, хващайки като в клещи Амур и другарите му.

За съжаление бившият пират не беше единственият, попаднал в капана. Сърцето на Тъкър затуптя в гърлото му.

6.

1 юли, 21,15 ч.

Босасо, Сомалия

— Остани на място! — нареди Грей.

Сейчан беше от едната му страна, Ковалски от другата. Бяха спрели в началото на една алея на няколко преки от хотела и наблюдаваха сигнала от камерата на овчарката. Екипът командоси се беше разгърнал и обкръжаваше групата на Амур, явно с намерението да не позволи на никого да се измъкне.

— Не мога, командир — отвърна капитан Уейн. — Не и докато Каин е в опасност.

Грей знаеше, че не може да направи нищо, за да спре Тъкър. Нямаше власт над него и ако го забележеха — или още по-лошо, ако го хванеха — това щеше да изложи на опасност цялата мисия.

— Тогава поне изчакай, докато дойда — настоя Грей. — Ще го направим заедно.

Последва дълго мълчание — достатъчно дълго, за да се запита дали онзи вече не е напуснал поста си.

Най-накрая отговорът дойде.

— Ще изчакам — каза Тъкър. — Засега. Но не обещавам нищо.

Това беше максималната отстъпка, на която бе готов да се съгласи.

— Тръгвам — каза Грей в радиостанцията, след което се обърна към другите двама и посочи улицата. — Вие продължете към хотела. Постарайте се опашката да продължи след вас. Убедете ги, че се прибираме и ще си лягаме.

Сейчан пристъпи към него.

— Не трябва да отиваш сам. Почти не познаваш града.

Той почука картата на Босасо на телефона си.

— Ще се оправя. А и нямаме друг избор. Амур определено има и други приятели в града. Трябва ни алиби, ако му се случи нещо лошо на онази строителна площадка. Не искаме да ни лепнат убийството му, нали?

— Какво смяташ да правиш? — попита Сейчан.

С периферното си зрение Грей забеляза тримата мъже, пратени да ги следят. Бяха се събрали при една сергия за платове и се преструваха, че разглеждат натрупаните топове.