Кръвна линия

Тъкър Уейн спазваше безопасна дистанция зад Амур Махди — вървеше на една пресечка зад него.

Радиостанцията в ухото му избръмча.

— С него ли си?

Беше командир Пиърс. Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Да.

За да се смеси с местните, беше нахлузил широк кариран макавиис над бронежилетката си и тюрбан, за да скрие косата и чертите на лицето си. Не че тук нямаше бели лица. Градът явно привличаше мъже без принципи от цял свят. Наред с вездесъщите африкански диалекти бе чул германска, испанска и френска реч.

Въпреки това Тъкър се стараеше изобщо да не попада в полезрението на целта си, като се доверяваше на другия чифт очи повече, отколкото на своите.

На няколко метра пред него Каин се спотайваше в сенките и се прокрадваше напред, придържайки се плътно към рушащата се стена на нечие имение и прескачайки или заобикаляйки препятствията. Малцина обръщаха внимание на овчарката. По улиците скитаха предостатъчно бездомни кучета, измършавели от глад, с четящи се ребра.

Пред тях Амур зави на следващата пресечка и започна да се отдалечава от оживената зона на новите хотели и големите къщи. Движеше се решително към една изравнена от булдозери част на града, заета от кранове, купчини чакъл и метални фургони, подготвящи разширяването на деловия център.

Тъкър съобщи за промяната в посоката.

— Напуска новия град и върви към една по-занемарена част. Определено не се прибира у дома.

Беше запомнил всичко, което успя, за целта си къде живее, къде се среща с приятели на питие, къде намира любовницата му. Сега Амур не отиваше в никое от обичайните си свърталища.

— Продължавай да го следиш, но спазвай дистанция — предупреди го Грей. — Не искаме да го подплашваме.

„Знам как да си върша работата — кисело си помисли Тъкър, докато наближаваше ъгъла. — Нали затова ме нае… тоест нали затова ни нае“.

Каин вече беше спрял на ъгъла и погледна назад. Тъкър вдигна длан.

На място.

Тъкър огледа терена пред тях. Високи огради, скрити зад платнища, минаваха от двете страни на пътя и не позволяваха достъп на минувачите до строителните площадки. В този час наоколо нямаше жива душа. Не му оставаше друг избор, освен да чака.

„Ако го последвам, незабавно ще ме видят и с прикритието ми е свършено“.

Засега имаха известно преимущество. Грей беше направил всичко възможно да запази в тайна факта, че Тъкър участва в мисията. Дори пристигнаха от Танзания в Сомалия с различни самолети. Грей искаше очите на всички да бъдат насочени към екипа му, за да може Тъкър да действа необезпокояван.

В края на улицата Амур спря при заключена порта в оградата. Посрещна го охранител с АК-47. Двамата доближиха глави, след което охранителят кимна и отключи. После изчезнаха вътре.

„Какво е намислил?“

Тъкър тръгна напред и няколко метра по-нататък попадна на дупка между оградата и песъчливата земя. Висок метален контейнер за отпадъци скриваше мястото. Извика Каин, посочи дупката, направи кръг с пръст докосна носа си.

Изпълзи под оградата и потърси миризмата на целта.

Тъкър знаеше, че Каин може да се справи с тази задача. Хората имат 6 милиона обонятелни рецептори в носовете си; ловните кучета — 300 милиона, което прави обонянието им хиляда пъти по-силно и им позволява да надушат миризма от две футболни игрища разстояние.

В края на командата Тъкър свали ръка с дланта надолу, нареждайки по този начин на Каин да остане скрит, ако открие целта си.

След като приключи, прокара длан по черната жилетка на овчарката, която се сливаше идеално с козината. Това бе тактическа щурмова жилетка К9, водонепроницаема и подсилена с кевлар. Провери слушалката на Каин, която им позволяваше да общуват в полеви условия, след което включи миниатюрната камера за нощно виждане на нашийника и я закрепи между щръкналите уши на кучето.

Екипът се нуждаеше от очи и уши.

Тъкър извади мобилен телефон, въведе код и на малкия екран се появи собственото му зърнесто изображение. Наведе се и бързо почеса партньора си по врата, като не пропусна да провери жилетката, за да е сигурен, че нищо няма да издаде местоположението на Каин.

Удовлетворен, клекна и обгърна главата на кучето в дланите си. Треперещите мускули издаваха вълнението на Каин. Езикът му се изплези. Тъмните очи срещнаха погледа на Тъкър. Това бе една от уникалните черти на кучетата — те ни разглеждат така, както и ние тях.

— Кой е добро момче? — прошепна той на приятеля си. Това си бе техен малък ритуал.

В отговор Каин вирна нос и докосна неговия.

Тъкър най-сетне стана и посочи към дупката под сградата.

Тръгвай.

Каин се обърна и се пъхна плавно отдолу. Опашката му изчезна за секунди. Тъкър погледна телефона. На малкия екран се появи картина на булдозери и купчини трошени плочи от железобетон. Образът трептеше и люлееше като в някакъв зле режисиран филм на ужасите.

Тъкър докосна микрофона на гърлото си.

— Имаме видеовръзка, командире. Ако искате да гледате представлението.

Докато чакаше отговор, пъхна блутуут слушалка свободното си ухо. През нея чу тихото запъхтяно дишане на Каин.