Кръвна линия

Вцепенен от ужас, той остана на мястото си, напълно облечен и с маска. Тъкмо нагласяше миниатюрната ръка-робот и фините й бургии и се готвеше да започне пробиването на черепа.

Чуха се нови, по-малки експлозии.

— Атакуват ни — каза Петра и го погледна в очакване на инструкции.

Думите й най-сетне го изтръгнаха от вцепенението. Трябваше да се махнат оттук — но не и с празни ръце, не и без спечелената с толкова труд награда. Ако се измъкнеха без новороденото, ответната реакция на началниците щеше да бъде смъртоносна.

— Детето — каза той и погледна Петра в очите. — Нужно ни е живо. Вземи го. Ще се доберем до станцията за евакуиране.

Петра заряза ендоскопа и забърза към вратата, но се върна.

— Ами пациентката? — Очите й се стрелнаха към Аманда.

— Тя не е важна. — Гласът по телефона почти го беше признал. Младата жена можеше да бъде заместена с друга, но не и детето. — Разполагаме с всички образци от тъканите и кръвта й. Това е достатъчно. Аз ще ги взема. Ти се погрижи за детето.

Все пак Едуард мразеше да оставя нещата недовършени. Взе един скалпел, загледа се в него и го остави внимателно. Не можеше да събере сили да го направи лично, не и със собствената си ръка.

Обърна се към работната си станция и активира предварително зададената траектория на лазера. Автоматичната ръка започна да се спуска бавно, бургията виеше пронизително. Пътят й през мозъчната кора вече беше определен — само че сега нямаше да има кой да я спре, докато прониква все по-дълбоко и по-дълбоко.

Щеше да мине като бавен куршум през черепа.

„Така е по-добре — утеши се той. — Няма да почувства нищо“.

След като се увери, че всичко е наред, Едуард изостави работната станция и се втурна към вратата. Последен поглед през рамо показа как бургията пробива малкия Х върху черепа на Аманда. Капка кръв се търкулна по скалпа й като алена сълза.

„Сбогом, Аманда“.

3,40 ч.

Грей тичаше по адския коридор през черен пушек и стопен метал. Кошмарът се усилваше от ордата метални ловци, които го преследваха на крака, остри като кинжали.

Ковал ски стъпка един ловец с кубинката си. Краката се разпериха като на смачкан паяк, след което се свиха и се вкопчиха в обувката, като започнаха да режат дебелата кожа.

Сейчан му се притече на помощ и с един замах на метателния нож сряза връзките. Посочи към стената.

Ковалски зарита и кубинката отлетя заедно с вкопчения в нея паяк.

Грей задържаше останалите ловци с пистолета си, всеки изстрел улучваше мишена. Тримата се оттеглиха през стопените останки от вратата, които бяха непреодолима преграда за металните неща.

Ковалски посегна към пушката си, като куцукаше на окървавения си крак, но Грей посочи към коридора.

— Иди след Тъкър. Ще ги задържим тук.

Нямаше нужда да му се повтаря.

— Мразя проклетите паяци… — измърмори Ковалски.

Сейчан изстреля два куршума с пистолета си.

— Явно е някаква автоматизирана защитна система.

Грей споделяше преценката й. Беше очаквал базата да има вградена защита, но не и подобно нещо. Знаеше, че АИП работеше по проекти в тази насока — експериментална програма за разработка на рояк роботи за координирани атаки, наблюдение и отбрана. Беше виждал записи от един университет в Англия, където бяха успели да създадат подобен рояк. И не ставаше дума само за малки машини. В една лаборатория на АИП беше видял с очите си завършването на робот с размерите на гепард, който можеше да бяга по-бързо от човек.

Най-вероятно механичните защитници тук бяха предназначени да ловуват, да отвличат вниманието и да забавят натрапниците, докато не бъде мобилизирана охраната. Въпреки това роботите сами по себе си бяха достатъчно опасни и куршумите почти не ги спираха.

— Идват — предупреди го Сейчан.

Вълна остра стомана се понесе към тях.

3,44 ч.

Тъкър тичаше с все сили по коридора, следвайки опашката на Каин. Ослушваше се за евентуална заплаха, не смееше да мигне, дишаше на пресекулки. Но не му се налагаше да разчита единствено на своите сетива.

В ушите му се разнесе предупредително ръмжене.

Някакъв човек в бяла лабораторна престилка излезе в коридора и вдигна ръка.

Тъкър го застреля в лицето.

Докато тичаше покрай човека видя, че ръцете му са празни. Жегна го чувство за вина, но само за миг. Двамата други, които вече беше застрелял, бяха въоръжени. Не можеше да си позволи да рискува.

Пък и след всичко, което бе видял през последната минута, никой тук не заслужаваше да диша. Беше минал през редица лаборатории и бе видял неща, които искаше да заличи от паметта си. Побиха го ледени тръпки при спомена за отрязаната глава, закрепена на стенд над биещо сърце.

Кой правеше подобни неща?

И защо?

Каин продължи да тича презглава и да души навсякъде. Беше уловил миризмата на Аманда.

Най-сетне овчарката рязко спря и се плъзна половин метър, след което се върна при една затворена врата. Тъкър настигна партньора си. През мъничкия прозорец се виждаше дълъг басейн, стена със стерилизирани зелени пакети и опаковани в целофан четки за миене.

Подготвително помещение на операционна.

Дирята на Аманда водеше насам.

Ледените тръпки го полазиха с нова сила.