Кръвна линия

Грей помогна на Тъкър да се изправи.

Двамата направиха няколко крачки във водата. Не можеха да повярват, че са се отървали живи.

Сейчан беше клекнала до Ковалски и проверяваше състоянието на Аманда. Когато се изправи, изражението й беше загрижено.

— Какво има? — попита Грей.

— Родила е.

Тъкър тръгна към Ковалски.

— Но коремът й е още голям.

— Май е бил по-голям. — Ковалски я понесе към стълбите, по-далеч от водата.

— Подранила е — каза Сейчан. — Преждевременно раждане, предизвикано или от стрес, или от медикаменти.

Тъкър се загледа съкрушено към наводнения асансьор.

— Не знаех — виновно рече той. — Ако имах представа, щях да потърся още. Да се опитам да открия бебето.

Грей постави ръка на рамото му.

— И без това едвам успяхме. Ако се беше забавил и една минута, Аманда можеше да е мъртва. Всички можехме да сме мъртви. И няма гаранция, че бебето се е родило живо. Или че вече не са го евакуирали.

Логиката на Грей не успокои особено Тъкър. Той продължи да гледа към вратата. Каин застана до него и побутна ръката му с нос. Тъкър погали кучето; предпочиташе да потърси утеха в него вместо в думите.

Грей се извърна и зашляпа… зашляпа?

Погледна към краката си. Водата все още стигаше до глезените му.

— Защо тук е още наводнено?

— Не само тук — обади се Сейчан на няколко метра от него и посочи през лобито към стъкления вход на Бурдж Абаади.

Грей се опули.

Осветеният от звездите парк около кулата беше наводнен. Черни вълни минаваха между дърветата и се разбиваха в стълбището пред небостъргача.

Моментално разбра какво става. Гилдията никога не вземаше половинчати мерки, когато трябваше да прикрие следите си. Не бяха разрушили само един от пилоните.

А всички.

Грей осъзна ужасяващата истина.

„Целият остров потъва“.

29.

2 юли, 20,01 ч.

Оринджбърг, Южна Каролина

Пътуваха вече около час на запад от Чарлстън. Кат забеляза табела с надпис „ОРИНДЖБЪРГ“. Похитителите й — директорът на клиниката доктор Пол Кранстън и тримата с него — избираха предимно второстепенни пътища и се движеха с много по-висока скорост от допустимата за този селски район.

Кранстън прекара по-голямата част от пътуването, говорейки по мобилния си телефон. Кат подслушваше, но не научи почти нищо от думите му. Личеше си, че той и останалите още не знаеха какво се бе случило в клиниката, не подозираше, че истинският виновник за цялата разруха седи на задната седалка в собствената му кола.

Кат нямаше намерения да попълва знанията му, но съдейки по погледите, които й хвърляше Кранстън, докторът несъмнено подозираше, че тя е в основата на всичко. Отговорите обаче явно трябваше да изчакат, докато не стигнат до целта си.

Научи последното от телефонния разговор преди малко. Кранстън се бе поизправил в седалката, характерният му презрителен тон бе изчезнал, гласът му звучеше угоднически и уплашено.

„Веднага ще доведем и двете“.

Онзи от другата страна на линията явно му беше натрил здравата носа. След разговора Кранстън дълго остана неподвижен и пребледнял, с телефона в скута, загледан унило през прозореца към полетата с тютюн и памук.

Накрая излезе от унеса си и позвъни отново.

На жена си.

„Добре съм, скъпа. Дори не бях в клиниката, когато е избухнал пожарът. Сигурно е изтекъл газ. Знам, знам… но имам куп други пожари за потушаване. Целуни Майкъл от мое име. Кажи му, че ще се върна за фойерверките на четвърти. Какво? Да, извинявай, аз… връзката се разпада. Не чух какво… ох, както и да е“.

Накрая се предаде. Извън града обхватът беше лош.

Кат слушаше и не можеше да съчетае в едно този отдаден на семейството си мъж с ужасите, скрити под изследователския център.

Разговорът събуди болезнения й копнеж по собственото й семейство. Монк сигурно подготвяше децата за сън в момента, обличаше Пени в широката й пижама и слагаше Хариет в люлката й с висящите над нея мечета. Представи си как я прегръща през кръста, след като ги е сложил да спят, привлича я към себе си, доволен, че е заобиколен от момичета.

Лиза стисна ръката й, сякаш беше прочела мислите й.

Кат бе благодарна за жеста, но определено смяташе да се върне в обятията на Монк. А това означаваше, че първо трябва да се освободи.

Възможността да постигне това намаляваше с всеки следващ километър. Кат подозираше, че след като стигнат целта си — Хижата, бягството ще бъде невъзможно. Въпреки това трябваше да бъде търпелива. Трябваше да изчака удобния момент, подходящия шанс.

И най-сетне го получи.

Джипът зави по дълъг второстепенен път, по който не се виждаха други коли. Лятното слънце беше увиснало ниско над хоризонта, грамадните дъбове покрай шосето хвърляха плътни сенки.

Тя стисна малко по-силно ръката на Лиза, за да я подготви.

— Трябва да ида по нужда — на висок глас заяви Кат.

— Ще търпите — пренебрежително отвърна Кранстън.

— Няма. Действам сега — или навън, или вътре.

Кранстън се обърна и я изгледа, като се опитваше да прецени тази нейна решимост. Кат отвърна на погледа му. Очите й се стрелнаха за момент към празния път и тя въздъхна.